Краят на неолиберализма

САЩ

Франсис Фукуяма за това как провалът на неолиберализма води САЩ до упадък и намаляване на ролята им в света

Политически ограничения на американската сила

Нека започнем с разликата между вътрешна икономическа принуда и вътрешна политическа принуда. Първото е свързано с икономическите ресурси на разположение на американското правителство в сравнение с други политически единици, темповете на растеж и фискалната устойчивост на модела на растеж. Второто – с трансформирането на тези ресурси в ефективна външна политика и политика на сигурност. Това може да се разглежда като своеобразен дисконтов процент, приложим към икономическите условия.  Много от дискусиите за упадък на Америка не правят тази разлика. Аз смятам, че американското общество не е в упадък, защото икономиката като цяло е силна, но политическата система запада.

Този политически дисконтов процент може би е най-висок в ЕС. ЕС като цяло е малко по-голям по брой на населението и по обем на БВП, отколкото САЩ (но не по БВП на глава от населението). Той има известен успех в превръщането на своята икономическа сила в политически резултати. Но като цяло ЕС не разполага със строга йерархична структура за взимане на решения (което е направено нарочно). Това в най-голяма степен се прояви във външната политика, като неуспехът на ЕС в стабилизирането на Балканите през 90-те, а също и неговата неспособност да попречи на САЩ да нахлуят в Ирак през 2003 се признават от всички. Но този недостиг на политическа решителност се разпространява и върху икономическата политика, като ЕЦБ има много по-малки правомощия и независимост от Федералния резерв.

Обратно, китайският дисконтов процент е доста нисък, защото там управлява доста дисциплинирана Комунистическа партия, която не допуска никакво вътрешно инакомислие. Китайската икономическа мощ се преувеличава, но тази мощ бързо нараства си превръща в политическо влияние в Източна Азия.

Политическият дисконтов процент за САЩ исторически бе по-висок от този в ЕС, но по-нисък от Китай. Аз бих казал, че през последните години той нараства, което означава, че използваната от Америка икономическа мощ е по-ниска от потенциала.

В краткосрочна и средносрочна перспектива не съществуват някакви фундаментални икономически ограничения за възможностите на Америка да остане господстваща световна сила. Американската икономика най-накрая се върна към растеж, благодарение на енергийната революция, и през 2014 г. темповете на растеж могат да достигнат 3%. Отношението дълг/БВП достигна през 2009 г. своя връх от 12% (включва федерален, щатски и местен). Но през миналата година то намаля до 6% и, според Бюджетната служба  на Конгреса, през тази година ще се понижи до 4%. Реалните проблеми с дефицита са в бъдещето, когато нашето застаряващо население и разходите за здравеопазване. Дългосрочният проблем с дефицита е много сложен и сериозен, но той може да бъде решен само чрез реформи в социалното подпомогане, а не чрез съкращаване на дискреационните разходи. Струва ми се глупаво да се свива превантивно отбранителният бюджет, за да се реши очакваният проблем с дефицита, защото това не е решение на самия проблем.

Все пак политическият дисконтов процент, който превръща икономическата мощ във външнополитическа, за САЩ се увеличава в резултат на политическата поляризация във Вашингтон. Това до голяма степен е проблем на политическия елит, а не на обществото. Не съм сигурен, че в американското общество съществува по-голямо разделение отпреди по външната политика, каквото има по вътрешните икономически и културни проблеми. След две скъпоструващи войни в Близкия Изток двете партии станаха много по-предпазливи в подкрепата си силовата външна политика. В Републиканската партия за пръв път от две поколения се появи значителни изолационистко крило, водено от сенатор Ранд Пол. Дори чувствителният въпрос за следенето от Агенцията за национална сигурност не води до поляризация между републиканци и демократи; по-скоро има разцепление в рамките на двете партии.

Това, което е различно днес, е по-разрушителната междупартийна атмосфера във Вашингтон, където на практика всеки политически проблем става повод за битки и печелене на точки. Конгресът е много по-малко склонен да делегира на изпълнителната власт решаването на въпросите на външната политика  и кара президентът да използва предпазливо своите пълномощия.

Два скорошни случая потвърждават това: убийството на посланик Стивънсън в Бенгази и текущите преговори по ядреното досие с Иран. Както се отбелязва в един неотдавнашен сенатски доклад, администрацията на Обама е допуснала много грешки, довели до смъртта на посланик Стивънсън, но това като цяло са били грешки на средното звено, но не и на Хилари Клинтън и на президента Обама. Администрацията опита да принизи значението на този случай по време на предизборната надпревара. Въпреки това политизирането му погълна Вашингтон в продължение на половин година. Той се отказа от всякакви рисковани действия в Близкия изток и днес обръща прекалено внимание на сигурността на дипломатите.

Неотдавна в Сената беше представен законопроект, където подробно се излагаха условията за окончателното ядрено споразумение с Иран. Това е посегателство върху пълномощията на изпълнителната власт. Трудно е да се приключат толкова трудни преговори, ако Конгресът предварително поставя строги задължителни условия. Естествено, накрая Конгресът трябва да разгледа и утвърди споразумението, защото много от действащите санкции са въведени законодателно. Но това не е най-добрият начин за водене на преговори.

Крайният резултат от политическата поляризация се състои в това, че контролът над външната политика премина от президента към Конгреса.

Нов подход за интеграция на икономиката и политиката

Вторият проблем засяга начина, по който мислим за отношенията между икономика и политика.

Започвайки от времето на Роналд Рейгън, САЩ най-активно се обявяват за икономически либерализъм (често наричан „неолиберализъм) и за демокрация в политическата област. Икономическата част от тази концепция е известна като „Вашингтонски консенсус“ (тип макроикономическа политика, която в края на ХХ век беше препоръчана от ръководството на МВФ и Световната банка на страните в преход). Той включва мерки за либерализациян на глобалната търговия, приватизация, дерегулация и съкращаване на държавния сектор. Икономическата либерализация по англо-американски, а не по европейски континентален модел бе възприета като средство за налагането на либералната демокрация в целия свят. Либерализацията би трябвало да доведе до икономически растеж, а той на свой ред да увеличи броя на средната класа, която от своя страна би била критична към авторитарните правителства. Икономическата свобода беше смятана за част от пакета с либерални политически права.

Политиката на икономическа либерализация и демокрация даде резултати. Затворените по-рано икономики на бившите комунистически страни от Източна Европа, Китай, Индия и много развиващи се страни се отвориха. В периода от 1970 до кризата от 2008 обемът на световното производство се увеличи четири пъти – преди всичко в резултат на либерализацията. Броят на изборните демокрации се увеличи от 35-40 до малко над 100 към днешна дата.

Но този предимно американски подход за интегриране на икономиката и политиката има реални ограничения. След азиатската финансова криза през 1997 г. този модел се сблъсква с все повече проблеми. Икономическата либерализация има два много важни недостатъка.

Първият е, че либерализацията работи много по-добре в реалната икономика, отколкото във финансовия сектор. В края на 90-те сред икономистите съществуваше почти пълно единодушие, че по-свободните и интегрирани в световен мащаб финансови пазари ще създадат по-ефективни инвестиции. Но се оказа, че глобалните финансови пазари невинаги са ефективни; там възникват различен вид балони, мании и ирационални изблици, чиято цена се плаща от данъкоплатците. Ръстът от началото на ХХІ век беше илюзорен и се основаваше на прекалено поемане на риск от банките. Страни като Мексико, Тайланд и Южна Корея попаднаха в беда, след като, следвайки американските съвети, либерализираха притока на капитал през 90-те години. Страните, които се отказаха от либерализацията като Китай, бяха защитени разрушителното въздействие на непостоянния спекулативен капитал. САЩ се натъкнаха на своя мина, когато в края на 90-те години се отказаха от ограниченията на закона Глас-Стигал и отвориха врати за наплива на ликвидност от Китай и останалите нововъзникващи икономики. Всичко това съдейства за финансовата криза през 2008 г.

Втората слабост е свързана с разпределението. Както се посочва в статията на Майкъл Спенс, глобализацията и технологиите породиха доста неблагоприятни последици по отношение на разпределението. Америка и останалите развити демокрации преминаха през дълъг период на деиндустриализация, довел до намаляване на заетостта и доходите на много американци от работническата класа. В същото време при високообразованите американци се наблюдава съществено увеличение на доходите, както и при същия този космополитен световен елит.

САЩ загубиха голяма част от своята производствена база и веригата на доставки се измести към в Китай и други азиатски страни. Отчасти това беше неизбежен резултат от конкуренцията за по-високи печалби, но той можеше и да не приеме толкова крайна форма. Под лозунга за борба с протекционизма, САЩ пасивно наблюдаваха как Китай обезценяваше своята валутата. Икономистите твърдяха, че не трябва да смесваме политическите цели и икономическа ефективност, но нашите конкуренти постъпваха така.

Първите фази на този период на либерализацията бяха полезни, защото средната класа се разпространи по цял свят. Рано или късно това ще предизвика демократизация в Китай. Но този период оказа негативно въздействие върху демокрацията в развития свят и в САЩ. Заедно с растящото осъзнаване на неравномерното развитие се появи популистка реакция на отхвърляне на елита, който спечели от глобализацията. Неравенството на доходите в крайна сметка ще подкопае легитимността на демократичните системи.

Проблемът, както го виждам , е да се намери друг път за интеграция на икономиката и политиката, в който няма да има място за избуяване на неолиберализма от 90-те, като в същото време се избегне връщането към популистки или преразпределителни политики, които биха подкопали растежа. Ще се наложи да развенчаем растежа като единствен икономически показател и да повишим значението на заетостта и разпределението. Трябва да определим нова по-широка роля за държавата, по-конкретно, в сферата на регулиране на финансовите пазари. Трябва да концентрираме вниманието си върху заетостта на средната класа и може би да обмислим иновации в използването на труда.

В международен план такъв модел ще бъде много важен за поддържането на американското лидерство и „мека сила“. Заради провала на Уолстрийт неолибералният модел е дискредитиран и страни като Бразилия и Аржентина се връщат към лошите си навици по отношение на индустриалната политика и субсидирането. САЩ трябва да помислят как да променят неолибералния модел, признавайки крайностите, но като  запазят сърцевината на отворената икономика. Свободната търговия и отмяната на държавното регулиране не трябва да бъдат нашите единствени цели. Промяната на регулациите в международния банков сектор е изключително важно . Нито вътрешната стабилност, нито използването на „мека сила“ в чужбина са възможни без нова икономическа политика.

Франсис Фукуяма е автор на емблематичната за началото на прехода книга „Краят на историята и последния човек“. Той е преподавател в Станфорд, а новата му книга Political Order and Political Decay: From the Industrial Revolution to Globalized Democracy ще бъде издадена през октомври. Статията препечатваме с малки съкращения от New Republic. Оригиналното заглавие е „Американската сила намалява, защото караниците във Вашингтон не спират