Плоският данък е инструмент, не оръжие

пари, депозити

БСП отново повдигна дискусията за плоския данък върху доходите, но едва ли ще постигне пробив по този труден въпрос. Ако човек свали идеологическото було, ще открие, че балансът между „За” и „Против” е свързан с настройката на един доста сложен механизъм.

[floated align=“left“]
Този дебат е отровно изкривен, написа „Икономист” през 2011 г., когато много се обсъждаше писмото на Уорън Бъфет. Списанието се застъпва за това, че високите данъци върху високите доходи подкопават предприемачеството. Но има три причини богатите да плащат повече данъци.
Първо, бюджетните дефицити не трябва да бъдат покрити само със съкращения на разходите. Неефективната бюрокрация трябва да поеме основния удар, но по-високите данъци също са част от решението.
Второ, има политически аргумент за налагането им върху богатите. Съкращенията на разходите се понасят предимно от бедните. Междувременно глобализацията възнграждава още по-щедро победителите. Подкрепата на гласоподавателите за икономиите зависи от несъразмерния дял от новите приходи от богатите.
Но как да стане това? Увеличаването на пределната данъчна ставка кара капиталистите да работят по-малко, да поемат по-малко рискове, да се преместят в други страни.

Третият аргумент според списанието е свързан с това да се направи данъчната система по-ефективна, като се промени данъчната основа. В САЩ например имат изключения за всичко – приспадат се лихвите, платени по ипотеките, здравните вноски на работодателя, така че данъците се налагат върху много тясна база. Основен получател на тези предимства са богатите. В Европа данъчната система е по-ефективна и тук опцията е да се премести бремето от облагане на доходите върху облагане на собствеността. Така няма да се засегне предприемачеството, а само богатството.
[/floated]
От една страна, плоският данък има безспорни практически предимства, той е лесен за прилагане, поощрява усърдието да се печели повече и спазването на данъчните задължения.
От друга страна, проблемът с неравенството у нас е сериозен и трябва да се потърсят решения – може би, но не само в областта на данъчното облагане.

Тези решения не са абсолютни, те зависят от конкретния социално-икономически контекст и трябва да се разглеждат в по-широк план. Плоският данък е само един инструмент, той сам по себе си не е цел на икономическата политика, макар да е възприеман като важен рубеж, който да се отстоява на всяка цена.
Преди всичко нека направим разграничение между ниски данъци и плосък данък. Една страна може да поддържа ниски данъци и без да прилага плосък данък и, обратно, балтийските страни въведоха плосък данък, който гравитира към максималната ставка, която прилагаха преди това.
Въпросът на ниските данъци е свързан със структурата на данъчната система и степента на преразпределение – например, дали искаме превъоръжаване на армията и болниците да нямат лимити. А проблемът, който плоският данък повдига, е дали богатите трябва да се облагат повече и той не е чисто икономически.

Темата отдавна се е превърнала в повод за идеологически сблъсък, свеобразно дрънкане на оръжия, за да се напомня кой към коя армия се числи. Прагматичният подход не е водещ. Привържениците и противниците на плоския данък от години си разменят едни и същи аргументи и не са помръднали нито на йота от първоначалните си позиции, въпреки че икономиката се променя.

И двата лагера без особено усилие могат да намерят упование в числата. Но за да се промени нещо, което работи, трябват много по-солидни аргументи от абстрактната справедливост. БСП не успява да ги посочи, а твърденията на проф. Румен Гечев, че благодарение на прогресивния данък бюджетът е отчитал излишъци преди кризата са пример за свръхопростяване. Това важи и за много твърдения на привържениците на плоския данък.

Много въпроси чакат отговор преди да кажем Да или Не.

1. Неравенството

Проблемът с неравенството у нас не е добре изучен. Наистина, НСИ публикува данни за доходите, но те не са пълни. Достатъчно е в извадката да попадне един милионер, за да се получи изкривяване. За да допълним статистиката на доходите, периодично искаме от НАП да ни представя данни за структурата на декларираните доходи (виж тук ). Те показват растяща склонност високите доходи да се декларират като заплати, което се дължи на структурата на облагане (поради тавана на осигурителния доход е по-изгодно да се плати данък от 10% върху заплата или бонус).


Изводът, който може да се направи от наличните данни на НСИ и Евростат е, че по неравенство на доходите България заема първите места в ЕС и ситуацията се влошава след 2006 г. Според индекса Джини, който измерва степента на отклонение в разпределението на доходите, страната е на първо място в ЕС през 2013 г., изпреварвайки Латвия. Все пак разликата не е чак толкова драматична.
Много по-голям повод за тревога е растящата бедност, където България не само е на първо място, но и с големи разлики от средните нива в ЕС (процентът на хората, живеещи в лишения, у нас е 43% през 2013 г. на фона на 9.6% за ЕС като цяло). Липсват данни за най-богатите (за дела на горния 1%).
По-интересният въпрос е за източника на неравенствата. Например, Евростат дава и данни за степента на неравенство (Джини) преди социалните трансфери и тук България съвсем не е на първите места. България се представя зле на фона на останалите в ЕС не заради първичното неравенство, а заради неефективността на социалните трансфери.
Данните също така показват доста по-силно влияние на урбанизацията и на образованието върху доходите в сравнение със средното ниво за ЕС. Например, едва 5.5% от жителите на слабо населени райони имат доходи с 50% над средните – най-нисък показател за ЕС и доста под средното. Тоест, да си роден в затънтен край е стигма за цял живот. Само 3.6% от завършилите начално и най-много първа степен на средно образование имат сравнително по-високи доходи. Обратно – висшето образование обещава по-висока заплата.

Запомнете тези данни – проблемът с наравенствата у нас до голяма степен се дължи на провал на образованието, социалната и регионалната политика.

2. Данъчна тежест в зависимост от размера на доходите

Данъчната система не се справя добре с проблема за неравенството. Това всъщност е очаквано доколкото плоският данък означава политика на неутралитет по отношение на неравенствата. В това отношение НСИ предоставя полезна информация, макар и само до 2012 г.
Вижда се, че в годините след кризата, което съвпада и с въвеждането на плоския данък, има рязко нарастване на удръжките от доходите на най-бедните, докато хората, които получават с две трети повече от средния работник (ще рече 1330 лева на база последните данни) са спечелили относително по-малко от понижаването на ставкатата. При семействата с деца, където влияят детските помощи, това разслоение не е така изразено.

За съжаление, данните на НСИ са ограничени по обхват и не показват данъчната норма върху по-високите доходи. Това е важно с оглед на ефекта на тавана на осигурителния доход.
Допълнихме данните на НСИ с изчисления за доходите, които надхвърлят пет пъти дохода на средния работник (СР). Така виждаме, че данъчната норма за високоплатените служители е равна на данъчната норма на двама родители с две деца, единият от които получава средната заплата, а другият – 67% от нея (и то след като към дохода им се прибавят детските). Това не изглежда справедлив модел на облагане (виж по-нататък).

3. Структура на данъчната система – преки/косвени данъци

Въпросът рядко се разглежда от гледна точка на съотношението между преки и косвени данъци, въпреки че оригиналният модел е свързан с облагането на потреблението (елиминиране на облагането на инвестициите). Има два аспекта, които засягат плоския данък. Тъй като бедните рядко спестяват, косвените данъци на практика са регресивно облагане. На второ място, стои въпросът дали въвеждането на втора, по-висока ставка на подоходния данък може да бъде съпроводено с промени на косвените данъци.

Преди повече от 10 години бе прието, че България ще разчита предимно на косвени данъци, докато делът на преките данъци постепенно бе понижен. Смята се, че високите данъци върху доходите пречат на растежа, докато широкото облагане на потреблението осигурява ресурс за социалните функции на държавата. Съществуваха и теоретични аргументи в подкрепа на този завой*. Той имаше своите предимства в периода преди присъединяването към ЕС и все още ги има (по-лесно събиране например).

Но ако напуснем фискалната сфера, относително ниското ниво на преките данъци има и други обществени последици, които заслужават внимание. Първото е, че колкото по-рядко хората изваждат директно определена сума от джобовете си, толкова по-невзискателни са те към правителствата. Второ, ниските данъци върху труда превръщат България в място, където да се изнасят неперспективни или направо опасни (като разглобяването на мини) производства. На трето място, след строително-инвестиционния бум България не успява да изгради модел на растежа, който разчита повече на потреблението. Това е относително по-трудно при данъчна система, разчитаща предимно на косвени данъци. Дали всичко това е основание за повишаване на преките данъци и намаляване на косвените (например, редуцирана ДДС ставка за книги) е въпрос, който изисква по-точна количествена оценка. Ще отделя повече внимание на тази тема в друга статия.

На второ място, за разлика от данъците върху потреблението, данъците върху собствеността у нас са ниски, а данък наследство е практически нула. Това също ощетява относително бедните, тъй като те потребяват по-голяма част от дохода си за текущи разходи, за сметка на относително по-заможните собственици на имоти, скъпи автомобили или яхти.
Следователно, може да се намерят алтернативи на повишаването на пределната данъчна ставка.

//Например: Simulating Fundamental Tax Reform in the U.S. от Лорънс Котликоф и др., 1999
(Втора част)