Колективното бездействие и силата на малцинствата

Мансър Олсън

Икономистът Мансър Олсън задава въпроса, който вълнува хиляди: Защо колкото повече са недоволните, толкова по-пасивни са хората? Защо протестите срещу високите цени на електроенергията например бяха изключение, а не норма?
Според Олсън, когато заинтересованите са твърде много, ползите са разпръснати и намалява мотивът за действие. Инвидиуалният стимул за действие е слаб и човек остава пасивен, като разчита, че други ще решат проблема без негово участие. Големите групи се нуждаят от принуда или индивидуален мотив за действие.
Колективното благо (постигането на определена политика) се осигурява, ако изгодата на групата от получаването му превишава общите разходи в по-голяма степен, отколкото тя превишава изгодата на отделните индивиди.

Добрата държава може да се разглежда като публично благо, но има групи със специален интерес и сериозен стимул да лобират за конкретни политики (субсидии, протекционистични мерки, преференции), от които могат да спечелят.
Публичните стоки са стоки като ефирната телевизия, които отговарят на следните критерии:
– потреблението на дадена стока (или услуга) не може да се ограничи само до тези, които са платили или по друг критерий (неизключваемост);
– потреблението на стоката от един не намалява количеството, достъпно за останалите (неконкурентност).
Но дори в най-малките групи общото благо не е осигурено в оптимален размер. Тенденцията към субоптималност се крие в природата на публичното благо. Нито един от участниците не може да бъде изключен от ползване на облагите. Тъй като индивидът получава само част от изгодите, каквито и разходи да понася в добиването на по-голямо количество от общото благо, той ще прекрати покупката докато не бъде достигнат оптимум за цялата група. Количеството, което индивидът получава безплатно за сметка на останалите, намалява желанието му да плаща за колективното благо. Колкото по-голяма е групата, толкова по-далеч е от оптимума.

Индивидите имат интерес да се възползват даром от действията на други, ако колективните действия са насочени към предоставянето на публична стока.
Проблемът с „гратисчийството” отсъства само при групи, които предлагат предимства само на активните участници.
Отстояването на интереса на големи групи хора е задача на малките организации. Един от способите за това е принудата над останалите и пример за това е дейността на профсъюзите от началото на миналия век. Идеологията и чувството за идентичност също играят роля. В съвременния свят споделенято на идеи чрез социалните мрежи засилва принудата на групата (peer pressure).

След като групата постигне поставените цели обаче, започва деградация. Създава се картел, пазарът се монополизира, икономическата активност стагнира.

В първата си книга “Логика на колективното действие: Публични стоки и Теорията на групите“ (1965) Олсън разсъждава върху мотивите за действие в рамките на групата. Членовете на големи групи не действат според общия интерес, освен ако не са мотивирани от лична полза (икономическа, социална и т.н.)

Днес това изглежда тривиално, но по времето, когато Олсън пише, доминира теорията на уравновесяващата се власт и плурализма. Книгата отхвърля традиционното схващане, че ако групата има общ интерес, тя ще работи за постигането му, както и твърдението, че при демокрацията има риск мнозинството да експлоатира малцинството.
Според книгата големите групи се сблъскат с относително големи разходи, когато се опитват да се организират, докато при малките е обратното. В големите групи получават относително по-малко на един член. Ето защо са необходими избирателни стимули, които да мотивират участието. Такива стимули са специални привилегии за членове на профсъюзите като правни съвети, обучения или стачни фондове.
В противен случай е възможно малцинствата, обединени от концентрирани стимули, да доминират над мнозинството.

Олсън описва противопоставянето между концентрирани ползи и разпръснати разходи. Той твърди, че концентрираните миноритарни интереси ще бъдат свръхпредставени , докато разпръснатият интерес на мнозинството се подтиска, което се дължи на описаното по-горе желание на членовете на група желание да получат колективното благо даром. То е по-голямо при големите групи.
Загубите за обществото като цяло са по-големи отколкото предимствата за малцинството. Но малките загуби на глава от населението са по-незабележими отколкото големите предимства за членовете на малката група.
През 1982 г. Олсън твърди, че групи като фермерите и профсъюзите имат стимул за въздействие върху политиката и да настояват за защитни мерки. Но тъй като ползите са концентрирани, докато разходите се поемат от цялото общество, публичната съпротива срещу подобни мерки е малка.
Организираните интереси са най-вредни, когато не интернализират разходите, които те налагат на обществото. Но те стават по-малко вредни, щом техният интерес стане достатъчно всеобхватен, за да поеме разходите.

Политиката ежедневно предлага подобни казуси – когато отделни групи (миньори, тютюнопроизводители) протестират или когато ревностно се защитават придобивки за отделни категории. Това се основава на преценката, че увеличаването на социални плащания с няколко лева е по-забележимо от общата загуба на благосъстояние.

Други автори смятат, че предложеното от Олсън обяснение, свързано с желанието на членовете на голямата група да получават даром, не е достатъчно. Сред алтернативните обяснения е това, че индивидите са в състояние да преценят по-добре своя личен интерес, а не интереса на обществото. Такъв пример са инвеститорите и хората, които разчитат на работни места в проект, за който има съмнения, че вреди на биоразнообразието (щета, която не се усеща непосредствено, за разлика от риска за промишлени замърсявания например).

Психолозите използват термина социален капан, за да опишат ситуации, когато малка група преследва краткосрочни печалби – например, от свръхексплоатация на природни ресурси (в земеделието, туризма), които в дългосрочен план водят до загуби, както за обществото, така и за групата.
За много гласоподаватели разходите (отделено време и усилия) да научат какви са ползите от дадено решение надвишават ползите от това решение лично за тях. Това се нарича рационално невежество – термин, използван от Антъни Даунс в „Икономическа теория на демокрацията” (1957). Решенията, например, за големите енергийни проекти или по финансови въпроси са трудни за оценка от широката публика, макар да имат отражение върху благосъстоянието на всички.

Политиците подкрепят проекти, които са в конфликт с интересите на цялото общество не само защото са стимулирани от лобистки организации. Това ги кара да се чувстват забележими (присъстват на рязането на ленти и в новините) и ги легитимира сред конкретна група избиратели. Те получават тези предимства без да харчат лични пари.
Всичко това прави лобирането по-ефективно и води до провал на държавните политики (по аналогия с пазарните провали). Силните институции, спазването на договорите и защитата на правата на собственост са начинът да се избегне този провал, според Олсън.