Отпускът за гледане на дете е част от по-голям проблем

дете

Предложението за допълнителен платен отпуск за отглеждане на дете, който да се плаща от работодателя, е грешно решение на реален проблем.

Няма съмнение, че ако това се приеме, декларациите за незабременяване, които сега се прилагат само за високоплатени професии, ще станат масово явление. Ефектът ще бъде обратен на очакванията, какво се случва с всяка прекомерна намеса.

Отглеждането на децата в големите градове при недостиг на места в детски градини е сериозно предизвикателство. Дори когато детето е прието в детска градина, отглеждането му е проблем за работещата майка. Детските градини работят до 18:00 часа. На много места работното време свършва в толкова. Освен това децата боледуват или цялата детска градина излиза в отпуск по болест. Подобни проблеми досега се тушираха от по-ранното пенсиониране на жените. Но поради миграцията на младите от провинцията към столицата и поради по-късното пенсиониране, а вероятно и поради промени на семейния модел, това вече не работи.

Какво може да се направи? Вариант е да се разширят възможностите  за дистанционна работа и работа при непълно работно работно време. Друга идея е  родителите да имат възможност да доплащат за по-късно прибиране на детето. Една груба сметка показва, че при допълнителна такса от 35-40 лева месечно и поне 10 родители, които доплащат, може да се формира достатъчно, за да се мотивират жените в градината да останат един час след работа. При всички случаи това е въпрос на договаряне. Но се обзалагам, че има някоя общинска наредба, която не допуска това да се случи.

Болничните за гледане на дете също опъват нервите. Няма работодател, който да е доволен да плаща за своя сметка такива болнични, а често се налага по няколко пъти годишно. Няма лесно решение. От една страна, е добре работодателите да се разтоварят от този несвойствен разход. Но засега единствената гаранция за злоупотреби е именно недоволството на шефовете. Възможно е да се подписват декларации за това, че няма друг член на семейството (например, баба), който да гледа детето, каквито се изискват за гледане на възрастен.

Нужно е също така да се признае, че проблемите с отглеждането на децата продължата и след като те бъдат „поверени“ на държавата, тоест на образователната система. Много от проблемните деца стават такива след първите седем години, когато постепенно прекъсват връзката родителите, заетите с кариерата си или, напротив, борещи се с мизерията.

В още по-широк план този проблем е част от поредицата неефективни намеси на държавата при основните житейски събития – раждане, създаване на семейство, избор на училище, заболяване и пенсиониране. Подобни събития, ако са неочаквани или зле планирани, могат да изхвърлят човек зад борда доживот. Дългосрочното финансово планиране и планирането на кариерата у нас са на нивото на държава от Третия свят и държавата е длъжник на хората (архитектурата на осигурителната система е само един пример). Тъжната истина е, че когато се разболеят, много хора биват принуждавани да напуснат работа и да разпродадат имуществото си.

Въпреки раздутите социални програми, държавата не осигурява добра опора при вземането на решения, не осигурява профилактика, нито предлага среда, която да поощрява подпомагането на човек от семейството му, от работодателя или от общността.

При важни неочаквани събития в живота си човек често остава с две опции – лихвар или помощ от роднини. Или корупция.

Затова мнозина си го връщат на системата и най-яркото доказателство за това са ръстът на инвалидните пенсии, който компенсира ограниченията при нормалните и увеличените разходи за болнични, които са  реакция не само на финансовата криза, а и на ограниченията при краткосрочните болнични листове