Българската болест

пари, еврофондове

Българската икономика напоследък повтаря добре познат сюжет от фолклора и от разказите  на старите хора. Това е историята за ненайдено открито имане, донесло злини или в най-лекия случай – раздори. Лесните пари носят нещастие, учи народната мъдрост. За българската икономика ролята на имането изиграха безвъзмездната европейска помощ и значителният ресурс, заделен по големи проекти като „Южен поток”.

Икономистите имат свой термин за фолклорното правило „Много хубаво не е на хубаво”. Нарича се холандска болест. В конкретния случай на Холандия през 60-те години става дума за внезапно забогатяване поради откриване на нефт, а последицата е реално надценяване на местната валута, което подтиска износа на традиционните отрасли.  Често определението се използва и в по-широк смисъл – за да опише изобщо ефекта на парите от въздуха, Внезапният приток на пари често надхвърля капацитета на икономиката да ги усвои. В резултат растат цените на ресурсите и на работната сила и намалява конкурентоспособността. Инвестициите се пренасочват към т. нар. нетъргуем сектор (услуги, молове и производства, което не участват в международната търговия поради бариери), който не е подложен на конкуренцията на международните пазари.

Тази аналогия бе направена за първи път от Емил Хърсев през 2006 г., когато притокът на външен капитал към България бе доста силен. Ефектите върху паричното предлагане – също. Тогава все още на хоризонта не се виждаше рискът от пресъхване на чуждестранните инвестиции и на кредита. Голяма част от притока на капитал (инвестиции и кредитни линии) преди 2007 г. се изля в покупки на вносни стоки и наду цените на активите, в по-малка степен в придобиване на производствени активи и почти никак – в човешки капитал. Отдръпването на тази вълна в съчетание с дефлационните процеси и бремето на личните и фирмени дългове ограничи ръста на икономиката. Но не навсякъде.

След 2007 г. над България се изля дъжд от европейски средства и отново бяхме изправени пред приток на капитали, който надхвърля възможностите за усвояване от икономиката.

И тогава се оказа, че макроикономическите дисбаланси (загуба на конкурентоспособност и деиндустриализация) не са единствената нежелана последица от внезапния приток на пари. През последните години у нас те дори не се усещат като такава, защото смекчиха ефектите на редукцията на дълговете.

Проблемът с този дъжд от пари е другаде и именно това е българската болест. Причината България да не го понася добре са зле построените институции, скърцащата съдебна система, зависимите и слаби медии. Но най-вече слабата средна класа и слабият бизнес, които не могат да се намесят в управлението и разпределението на обществени блага. Това ражда неефективност на всички нива и, което е по-лошо, допринася за увеличаване на концентрацията на влияние и утвърждаване на олигархичния модел на българската икономика.

Вместо да постигнем благосъстояние, посяхме корупция и раздори.

Подарените милиарди

За седем години реално изплатените суми по линия на ЕС само по оперативните програми са 8.3 млрд. лева или 9.9 млрд. лева с  националното финансиране. Реално възстановените пари  от ЕС са по-малко от изплатените, особено през последните шест месеца (с 228 млн. евро по изчисления на economix.bg, но това е по другата актуална тема). Други 3.9 млрд. лева са изплатени  по Програмата за развитие на селските райони. Директните плащания са около 6 млрд. лева. (Още)

Тези средства имат основен принос за увеличаване на пазара на обществени поръчки, който по данни на АОП през 2013 г. надхвърли 8 млрд. лева, в това число 519 млн. лева на Агенция „Пътна инфраструктура“.

Годишните траншове от ЕС са съпоставими с преките чуждестранни инвестиции, а през последните години сериозно ги надхвърлят.

Това не са пари, които преследват печалба, не подлежат на връщане, за разлика от кредитните линии, отпускани преди 2007 г. и в този смисъл са много по-близо от тях до внезапното забогатяване, което е в основата на холандската болест.

В редица сектори изобилието на евросубсидии доведе до аномалии, като трактори, които е по-евтино да бъдат сменени с нови, вместо да се ремонтират.

Както и в случая с холандската болест, приносът за конкурентоспособността бе нееднозначен, а в някои сектори – отрицателен поради натиска за ръст на възнагражденията без връзка с производителността.

Какво постигнахме с над 20 млрд. лева?

Еврофондоветете бяха проектирани като инструмент за подобряване на инфраструктурата, заличаване на регионалните диспропорции, укрепване на институциите и най-вече – за догонване на нивата на производство и доходи в ЕС.

По много цели България бележи отстъпление, а не напредък.

През 2007 г. БВП на човек от населението бе 40% от средното за 28-те страни в ЕС. През миналата година той е 47% от това нива (по паритет на покупателната способност, иначе разликата е по-голяма). През същия период Румъния се придвижи от 43% до 54% от нивото в ЕС, а Турция, която не разчита на еврофондове и напоследък преживява криза – от 45 до 55%. Тъй като растем много бавно, ще ни трябва половин век, за да достигнем европейските нива. И това е оптимистичният сценарий. Песимистичният не предвижда да го доживеем.

Такъв пример е и безработицата, чието понижаване е цел и на новото Споразумение за партньорство. За седем години, до края на 2013 г. тя се увеличи от 6 до 13 на сто, въпреки милионите за спонсорирана заетост.

Има и добри постижения и те са видими с просто око – АМ „Тракия”, метрото, пречиствателните станции, ремонтирани училища, както и парите за технологична модернизация на фирмите (но дори над тях надвиснаха съмнения за нечестна игра и фиктивни проекти). Макар и приносът на европейските средства за инфраструктурата да е безспорен, това никак не е достатъчно.

Друг детайл хвърля по-различна светлина върху разпределението на облагите. Само 21% от бенефициентите по еврофондовете (на база изплатени средства) са държавни и частни търговски дружества. Останалите пари са били усвоени от държавни органи, общините и НПО. Да, с тях са финансирани важни инфраструктурни обекти, но и доста глупости от типа на обучителни семинари, зле направени сайтове на ведомства или странни фестивали в затънтени градове, които имат по-належащи потребности. И, разбира се, проекти за купуване на влияние в медиите.

Днес политиците мило ни убеждават колко важно е да подготвят Споразумението за партньорство и го размахват като доказателство за национално отговорна позиция. Но се обзалагам, че малцина са го чели. То и не става много за четене. Документът е демонстрация на бюрократичните уклони. Дискусиите по него бяха съсредоточени върху хоризонтални принципи, демаркации, необходими стратегии, работни групи, интегрирани подходи и пр., но много рядко върху това какво искаме да постигнем с планираните милиарди. Почти единственият практически въпрос, който достигна до вниманието на политиците и широката публика, бе този дали да се подкрепят 67 града или по-малко. В Брюксел може и да харесат подобен документ, но София трябваше да е по-взискателна.

Да сравним с естонското споразумение, например, критериите му за изпълнение на всяка мярка – проценти, кв. метри, километри, брой ученици, бр. предприятия, бр. лица, получили услуга. А в нашите документи има критерии като брой доклади. Основните цели на естонското споразумение са технологичната модернизация и подкрепата на МСП – 30% от ресурса. При нас за тези две цели са заделени 15.2% (на база на първия финален вариант на споразумението).

Концентрация на влияние и нестабилност

Българската икономика – като структура и институции, няма капацитета да усвои тези десетки милиарди левове, като ги трансформира в работни места, увеличени доходи, повишена производителност и конкурентоспособност.

Вместо да доведат до ръст на доходите, тези фондове позволиха формиране на значителни ренти и борбата за това кой да ги овладее застана в основата на политиката и икономиката. Властите не допуснаха тези пари да стигнат до малкия бизнес (не включвам тук множеството фирми и сдружения, създадени специално с цел усвояване на европари), затова те предимно укрепиха позииците на посочените големи подизпълнители, особено в строителството.

Големите енергийни проекти, макар че големите инвестици сами по себе си са добри, ще засилят тези тенденции. Стойността на строителството на газопровода „Южен поток” през България е 4.3 млрд. евро. За две години само по тази линия ще се похарчи сума, която е равна на преките чуждестранни инвестиции за последните четири години.

Така общо еврофондовете и „Южен поток” ще генерират над една десета от БВП и това е достатъчно, за да всее раздори и да изкриви стимулите в икономиката.

С още 5 млрд. долара можем да добавим към списъка с изкушения и седми блок на АЕЦ „Козлодуй”, чието строителството може да започне през 2019 г.

След започналото изтегляне на чуждестранни инвеститори и при слабостта на малкия и средния бизнес, достъпът до европейските средства и в по-широк смисъл обществените поръчки станаха ключов фактор за натрупване на богатство и влияние.

При несъвършени пазари, неукрепнали институции и липсата на правна защита притокът на толкова значителен капитал изостри борбата между различните икономически и политически групировки.

Поради това, че не бяха конструирани с идея за икономическите ползи, а с единствената мисъл за усвояването, те превърнаха разпределението в самоцел и увеличиха зависимостта на бизнеса от държавата.

Рентотърсаческият бизнес е различен от обикновения бизнес, ориентиран към печалби (дори при несъвършена конкуренция). Той не разчита на инвестиции и не постига възвращаемост чрез оптимизация, квалификация, технологии, снижаване на разходите, подобряване на веригите за доставка, а чрез пласиране близо до кладенеца, тоест в орбитата на властта. Трагедията на българската икономика е, че в редица случаи тази възвращаемост се оказа по-висока и от най-ефективните производства.

Този контролиран приток на пари увеличи концентрацията и съдейства за срастване между политическата и икономическата власт. Дори по традиционни измерители концентрацията в българската икономика е сериозна. Това се дължи не толкова на мащабите на големите български компании, колкото на слабостта на малкия и средния бизнес.

Но концентрацията на влияние е по-различна (и по-неуловима). Не става дума за пазарен дял, постиган чрез усилието да се произведе и достави някакъв продукт, нито е концентрация на богатство, трупано година след година. Говорим за правото за разпределяне на „готови пари”, което си е вид концесия и силно напомня определението на Прудон за собствеността.

Независимо от сектора и причините, прекалената концентрация е опасна, тъй като създава нестабилност.

Тя превръща отделни личности и структури не само в източник на зависимости, но и в източник на рискове. Властелините на държавата, както се самонарекоха, станаха ходеща заплаха за икономическия мир. Те са твърде големи, за да бъдат отстранени безболезнено. Too big to fail се родее с Too big to jail (Твърде големи да фалират, Твърде големи да отидат в затвора).

Мнозина се питат как Цветан Василев и Делян Пеевски станаха толкова големи, че спорът помежду им разклаща цялата държава. Грешно е да се персонализира. Сблъсъкът между Делян Пеевски и Цветан Василев е само върхът на айсберга.

КТБ не е пирамида, нито е криминален случай, както се опитва да ни внуши прокуратурата. Тя е възлов елемент от бизнеса с влияние (част от него, не първопричина), но изкуши и обикновените вложители да инвестират парите си в този бизнес. За съжаление, няма признаци, че разследването ще покаже къде са отишли в крайна сметка кредитите за фирми, които се водят на служители на Цветан Василев и дали с тях не е купувано влияние.

Днес се решава въпросът дали тази неустойчива конструкция ще се възпроизведе отново, може би в по-хитра схема, за удобство на черпещите власт от нея и за ужас на данъкоплатците. Защото няма съмнение, че скъсването с този модел на упражняване на влияние ще е бавно, а някои позиции няма да останат дълго вакантни.

Въпреки революционните настроения от последните дни, и властта, и опозицията имат общ интерес да пазят статуквото. Промяната на механизмите на подбор би довела и до промяна на политическото представителство, от което те нямат интерес.

Затова българската болест е по-тежка от холандската. Ако търсим географска аналогия, то ние с опасни темпове вървим не към холандски, а направо към судански сценарий, където битката за контрол над единствения важен ресурс (петрола) доведе до разделяне на страната и война. В условията на слаба икономика притокът на капитал, подвластен на политическо влияние, е проклятие.