Бавният растеж възкреси спора за и против Кейнс

Дж. М. Кейнс

Яростният сблъсък между кейнсианци и антикейнсианци отново се разгаря заради страховете за дефлация и бавния ръст. Този спор никога не е спирал, до голяма степен благодарение на Пол Кругман. Но комбинацията от нисък растеж и дефлация, която доведе до паричните стимули, постави в центъра на дискусията понятия като фискални стимули и ликвиден капан.

Икономиките растат бавно въпреки рекордно ниските лихви. Реалният БВП в еврозоната все още е под нивата от 2009 г. Великобритания надхвърли предкризисните показатели едва през лятото.

Религиозни войни

Но в САЩ, където ръстът се завърна в края на миналата година, обявиха, че краткото възкръстване на кейнсианството е приключило.
Нито едно правителство няма да похарчи трилиони долари или евро в името на стимули, осигурени назаем, написа в самия край на 2014 г. Джон Кохрейн, професор от Чикагския университет. Статията му в „Уолстрийт джърнъл”, в която между другото се казва, че еврото е непокътнато и гърците се придържат към структурните реформи, получи много широк отзвук.
Кейнсианците ни учат, че щом лихвените проценти са близки до нулата, икономиките ще попаднат в дефлационна спирала. Дефлацията ще понижи търсенето, предизвиквайки още дефлацията. Това никога не се е случвало. Нулевите лихвени проценти и ниската инфлация са стабилно положение, дори в Япония. Да, Япония расте по-бавно отколкото човек би искал, но при безработица от 3.5% и без да има дефлационна спирала, е трудно да обвиним ниското търсене за бавния растеж, смята професорът.
Кейнстианците твърдяха по време на дебата за т. нар. секвестър, че намалените разходи ще върнат САЩ в рецесия. Вместо това безработицата се понижи и ръстът се завърна. Те също така прогнозирата депресия и след края на разходите, съпътствали Втората световна война. Кривата на Филипс не можа да обясни инфлацията през 70-те и бързия й край през 80-те, допълва Кохрейн.
В кейнсианския модел държавните разходи осигуряват стимули, дори ако парите са пропилени. Платете на хората да копаят окопи и после ги запълнете, иронизира икономистът.

Кейнс също иронизира: „Ако държавната хазна напълни с банкноти стари бутилки, закопае ги на подходяща дълбочина в излезли от употреба каменовъглени шахти и после ги запълни догоре с градски боклук и остава на частната инициатива на основата на добре изпитаните принципи на laissez-faire да изкопае банкнотите от земята (като правото за това се даде, разбира се, чрез разрешение за наемане на банкнотоносната територия), безработицата би трябвало да изчезне, а това по косвен път вероятно би довело до значително увеличение както на реалния доход на обществото, така и на неговото капиталово богатство в сравнение с фактическите им размери. Наистина би било по-разумно да се строят жилища или нещо подобно; но ако по пътя към това лежат политически или практически трудности, горното би било по-добро отколкото нищо.“

Но концепцията на Кейнс, изложена в книгата му „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“, е много по-широка от простия призив да се харчи повече от правителството, за да се стимулира икономиката. В по-голямата част от книгата той практически не говори за държавните разходи, а за склонността към спестяване, предпочитанието към ликвидност и пределната ефективност на капитала, интересувайки се от ситуации, при които има отклонение от общото икономическо равновесие.
Но в голямата си част днешният дебат не се води по тези или подобни теми, а е за политическите изводи, тоест на идеологическа основа.

Икономии и доверие

Според Робърт Скиделски, може би най-известният изследовател на Кейнс, има две политики за постигане на растеж след кризата – увеличаване на бюджетните разходи, за да се компенсира свиването на потреблението и инвестициите или, обратно, бюджетни икономии, за да се отвори път за частните разходи. Фискалното затягане е струвало на развитите страни растеж от 5 до 10 процентни пункта от БВП след 2010 г. Икономиите задушават растеж и правят намаляването на дефицита като дял от БВП още по-трудно, пише Скиделски в статия за Рroject Syndicаte.

Според някои икономисти, намаляването на дефицита ограничава растежа, но без икономиите нещата стават дори по-лоши. Твърди се, че кейнсианското лекарство пренебрегна ефекта на фискалната политика върху очакванията. Ако общественото мнение повярва, че намаляването на дефицита е правилното нещо, тогава растящите дефиците ще унищожи тази надежда за стимулиращ ефект. Очаквайки, че данъците ще нараснат, за да се плати за допълнителните бюджетни разходи, домакинствата и бизнесът ще увеличат спестяванията си (това, от което Кейнс се бои – бел. ред.). Страхувайки се от дефолт, пазарите на облигациите ще наложат на правителствата наказателни лихви.

И един съкрушителен аргумент: Ангажирайки се с фискални икономии, финансовите министри си осигуриха пространство за известно фискално разхлабване. Те могат да създават фискална илюзия, съкращавайки по-малко от обещаното и повечето финансови министри правят точно това. След като вярванията и очакванията се включат, резултатите от фискалната политика стават неясни.

Ако фискалната политика е в безпорядък, така е и с паричната политика. Последиците от така наречените количествени улеснения също зависят от очакванията. Ако предприятията са уверени, те ще харчат повече. Ако те изпитват недоверие към политиката, те ще трупат пари в брой.

Икономистите дискутират дали пазарните икономики са естествено стабилни. Като кейнсианец аз твърдо вярвам, че те трябва да бъдат стабилизирани чрез политиката, казва Скиделски. Но кейнсианците трябва да се изправят пред неудобната истина, че успехът на политиките за стабилизация зависи от доверието.

Модели за добри и лоши времена

Катализатор на последната битка между икономистите бе статията на Дейвид К. Ливайн „Кейнсианската илюзия”. Това провокира дискусия за източниците на икономически колебания и способността на правителствата да им противодейства чрез паричната и фискална политика. Един от въпросите е използването на старомодните кейнсиански модели – отхвърлени от икономистите за сметка на съвременните макроикономически модели. Както обяснява Ливайн – „Робърт Лукас, Едуард Прескът и Томас Сърджънт отхвърлиха кейнсианството, защото не работи. Случи се да разработим много по-добри теории”.

Вярвам, че старомодното кейнсиансто все пак може да бъде обосновано при анализирането на Голямата рецесия, пише Марк Тома във Fiscal Times. В икономиката, за разлика от физиката, не сме близо до намиране на един гранд модел, който да обясни света. Имаме много малки модели и най-добрият, който е на разположение, зависимо от това какъв въпрос се задава. Няма универсален отговор.
Кейнсианският модел се ражда от Голямата депресия и е създаден, за да отговори на въпросите, с които се сблъскват икономистите по това време. Въпроси като например: Кое е по-доброто, когато икономиката е в дълбока рецесия и лихвените проценти са близки до нулата? Колко стимули са необходими, за да се придвижат БВП и заетостта към определено ниво? Защо икономиките не постигат пълна заетост? Ще се възстанови ли от само себе си икономиката след определено време?
По същността си кейнсианският модел цели да отговори на въпроса как правителствата могат да се справят с недостатъчното съвкупно търсене. Той никога не е имал намерение да отговоря на въпроси за шоковете в съвкупното предлагане. Така че никой не трябва да е изненадан, когато моделът не успява да обясни последиците от петролния шок през 70-те или, че политиките, предназначени да се справят с вариациите в съвкупното търсене, ще се провалят, ако бъдат приложени наивно като решение за проблеми с предлагането.
Този „провал” доведе до разжалването на кейнсианския модел.

Съвременните макроикономически модели бяха валидирани на база данни след началото на 1980 г., за да не се налага да моделираме големите структурни промени в икономиката и промените в провеждането на паричната политика. Но дори и в малкото случаи, когато се използват по-дълги серии от данни, рядко се включват толкова сериозни колебания, колкото по време на Голямата рецесия. По този начин, от съвременните макроикономически модели не е търсено обяснение на големите и продължителни рецесии, отчасти защото икономистите арогантно и погрешно смятаха, че са решили този проблем.

През 2003 г. в обръщение към Американската икономическа асоциация Робърт Лукас заяви, че макроикономиката като знания и опит, чрез които да се предотврати повторната поява на икономическа катастрофа е успяла. „Основният проблем за превенцията на депресиите е решен, във всички практически аспекти, и това е факт в продължение на много десетилетия. Все още има възможност за важни подобрения на благосъстоянието в резултат на по-добри фискални политики, но аз твърдя, че това са подобрения от предоставяне с по-добри стимули за работа и спеставяния, а не от по-добра фина настройка на разходните потоци. Ако се вземат САЩ през последните 50 години като база за сравнение, потенциалът за подобряване на благосъстоянието вследствие на дългосрочни политики, свързани с предлагането, далеч надхвърля потенциала от по-нататъшни подобрения в управлението на краткосрочното търсене”.

Новите модели се справиха по-добре от кейнсианството в обяснението на периода, познат като Голямата умереност (от началото на 80-те до Голямата рецесия, започнала от 2007 г.), период, през който икономиката бе необичайно спокойна. Никой не се тревожеше за това доколко добре ще се справят съвременните икономически модели, ако голяма криза порази икономиката.
Когато настъпи Голямата рецесия, водещите икономически модели, които се използваха по това време, дадоха слаба представа за природата на кризата. Необходимите връзки между реалния и финансовия сектор, които бяха необходими, за да се разбере Голямата рецесия, не бяха вградени в тези модели. Те ни дадоха малко насоки за това какви решения трябва да се вземат в областта на паричната и, особено, фискалната политика.
Затова не трябва да сме изненадани, че много хора се обърнаха към кейнсианството, смята Тома.

Не става дума за краткосрочни отклонения

Но други не са съгласни. Известният икономист Тейлър Коен изброява няколко примера за страни, които се справят въпреки предсказанията на кейнсианските икономисти (и по-конкретно Пол Кругман). Американската икономика се ускорява от миналата година, въпреки че американския бюджет предвиди намаляване на дискреационните разходи.
Великобритания преживя бързо възстановяване, въпреки т. нар. капан на ликвидността. Това не се дължи на спиране на затягането или пък защото континенталните икономики, които са отпуснали икономиите, са видели такова възстановяване.
Възстановяването на балтийските страни, които приложиха радикални икономии, бе силно и по-бързо, отколкото предвидиха кейнсианците. Ирландия също преживява бързо възстановяване, макар и с вероятен имотен балон.
Япония изглежда е в ликвиден капан, но отрицателните реални шокове не помогнаха на икономиката, въпреки предвижданията на модела. Много страни от Азия не се доверяват на кейнсианството, а предпочитат факторите, свързани с предлагането.
Според него повечето предвиждания на кейнсианците за капана на ликвидността всъщност са предвиждания за теорията на ефективните пазари (като тези за лихвите), на монетаризма или на кредитната теория (ниска инфлация) или се дължат на обстоятелства, които са съществували от десетилетия – като бюджетните дефицити.
Напоследък има проблем с производителността и изоставането на икономиката от потенциалния растеж (output gap) е доста по-малко. Това не означава, че Кейнс греши, а че е по-малко подходящ в случая, твърди Коен.

Какви са причините за дълготрайната стагнация

Един от поводите да се обръща повече внимание на кейнсианството, е теорията за дълготрайната стагнация – тезата на кейнсианеца Алвин Хансен, възкресена от Лорънс Съмърс. Има причина за това.

През 30-те години Хансен описва проблема с твърде многото спестявания и слабите инвестиции като последица от лошите перспективи за растеж, бавните иновации и застаряването на населението. И днес ситуацията е подобна. През последните години много развиващи се страни натрупаха големи чуждестранни резерви (Китай – 3 трилиона долара).
Демографията също има влияние – както върху нивото на протенциалния продукт (като резултат от свиването на населението в работоспособна възраст), така и върху спестяванията. В Америка през 1970 г. необходимите нива от спестявания, за да се посрещне потреблението през целия живот са били 228% от БВП. Домакинствата е трябвало да заемат, вместо да спестяват, тъй като населението е било младо и очакваната продължителност на живот е била по-ниска, отколкото е сега. Също така се е очаквало доходите да растат бързо. Днешното население е по-възрастно и ще прекара повече години в пенсия. Очакваното ниво на спестявания следователно нараства до 52% от БВП през 2010 г.
Склонността да се спестява много зависи и от динамиката на доходите, обяснява „Икономист”. От 1991 до 2012 г. средното годишно увеличение на реалните заплати във Великобритания бе 1.5%, а в Америка – 1%, в Германия – 0.6%, в Япония – почти нищо, според ОИСР. Това бе по-малко от икономическия растеж през периода, както и по-малко от увеличението на доходите през предишни периоди. В реално изражение доходите не се увеличиха, а в някои страни дори намаляваха. Но най-високите доходи нараснаха силно. Увеличаването на неравенството в доходите също е предпоставка за забавяне на търсенето, тъй като богатите потребяват малка част от дохода си.
Технологичните промени може би задълбочиха поляризацията. В изследване от 2013 г. Карл Фрей и Майкъл Озбърн от Оксфордския университет проучват около 700 различни професии, за да установят, че 47% от работните места са под риск да бъдат заменени от компютри или роботи през следващите години.

Теорията на Хансен/Съмърс обаче описва дълготрайни процеси. Докато кейнсианството търси да коригира отклонения в краткосрочен план. Защото в дългосрочен план всички сме мъртви, както казва самият Кейнс.

Въпрос за 1.6 трилиона долара

Лари Съмърс

Необходима ли е държавна интервенция в кейнсиански стил, за да се сложи край на дългосрочната стагнация? Възможно ли е светът да е бил обречен на дълготраен нисък растеж още преди кризата?

Дискусията се води интензивно през последните два месеца, след като през ноември на конференция на МВФ Лари Съмърс възкреси старата идея за дългосрочната стагнация, заявявайки, че САЩ и светът не могат да разчитат повече на нормалните пазарни механизми, за да осигурят пълна заетост и ръст.

Дългосрочната стагнация означава продължителен период на нисък растеж и висока безработица, който се усложнява от съвпадението с ниските реални лихвени проценти. Терминът напомня опасенията след Голямата депресия, която според някои икономисти е понижила дългосрочния тренд на икономиката. Изразител на тези страхове тогава бе Алвин Хансен, човекът, който въведе кейнсианството в Америка. Той смята, че технологичните иновации и ръстът на населението са се изчерпили като източник на растеж, което подтиска инвестициите.

Според Съмърс сегашният период на нисък ръст е започнал преди 10 години (преди кризата), когато възвращаемостта на капитала (той го нарича реален лихвен процент, съответстващ на пълна заетост) пада под нивата, характерни за времето след Втората световна война. Това се дължи на излишъка на спестявания и недостига на инвестиционни възможности.

Въпреки че не го споменава, това, което Съмърс описва, е ликвидният капан на Кейнс – ситуацията, при която увеличаването на парите в обръщение е неефективно и централните банки не могат да намалят лихвените проценти, за да съдействат за постигане на равновесие при пълна заетост.[textblock style=“2″]Още от СПЕЦИАЛЕН ДОКЛАД[/textblock] От началото на века средният ръст в САЩ е под 1.8% годишно. А сега икономиката е с около 10% или 1.6 трилиона долара под потенциала й, такъв какъвто бе оценен през 2007 г. Според бившия съветник на Обама, ситуацията е необичайна и изисква преразглеждане на досегашната политика.
Първо, въпреки финансовото възстановяване, ръстът в САЩ през последните години следва само увеличението на населението и нормалния ръст на производителността, а положението в останалите индустриални страни е по-лошо.
Второ, балоните и хлабавите кредитни стандарти от средата на миналото десетилетие, заедно с достъпа до лесни пари, успяха да предизвикат само умерен ръст.
Трето, краткосрочните лихвени проценти доближават границата на нулата, така че реалните лихви не могат да спаднат достатъчно , за да предизвикат ръст на инвестициите, който да доведе до пълна заетост.
Четвърто, в такава ситуация, намаляващите заплати и цени или по-ниската спрямо очакванията инфлация може да влоши икономическия растеж, като накара потребителите и инвеститорите да отложат разходите и като преразпредели доходите от харчещите длъжници към спестяващите кредитори.

При това положение не може да се предполага, че нормалните икономически и политически условия ще се върнат от само себе си, смята Съмърс. Това се вижда от японския опит, където БВП днес е с по-малък от две трети от това, което повечето икономисти предвиждаха преди едно поколение (макар че лихвените проценти бяха около нулата в продължение на години).
Страховете от дългосрочна стагнация бяха широко разпространени след края на Втората световна война и се оказаха безпочвени. Сега тази опасност също не трябва да се приема като неизбежна съдба, смята Съмърс. Все пак трябва да си припомним, че усещането за възстановяване може да се окаже фалшиво, както е било и в Япония, където оживлението е било попарвано няколко пъти. Дори ако икономиката отбележи ръст следващата година, това не дава гаранции за устойчив ръст при нормални лихвени проценти. В целия свят инфлацията е ниска, което подсказва за хроничен недостиг на търсенето.

Защо икономиката да не се върне към нормално развитие, след като отшуми кризата? Има много причини, поради което е вероятно нивото на разходи при дадено равнище на краткосрочни лихвени проценти да намалеят, твърди икономистът. Сред тях са намалялото инвестиционно търсене, което се дължи на слаб ръст на работната сила и вероятно слаб ръст на производителността, понижено търсене на потребителски стоки, което се дължи на рязко увеличаване на дела на богатите и на увеличен дял на дохода от капитал, както и увеличени спестявания и избягване на риска. Освен това сред причините са ефектите от продължаващата финансва криза, включително по-високи разходи за финансово посредничество и неохота за поемане на риск; намаляване на цената на дълготрайните стоки, особено тези, свързани с ИТ, което означава, че с единица спестявания се придобива повече капитал. Дефлацията също допринася за отлагане на потреблението.

Преди дни на икономическа конференция във Филаделфия, Съмърс илюстрира теорията си така:

Чети нататък