Правилото за 10 000 часа и талантът

Шах

Преди 40 години в статия за American Scientist Хърбърт Саймън и Уилям Чейс правят едно от най-важните заключения в изследването на опита:
„Няма мигновени експерти в шаха – със сигурност няма мигновени майстори и гросмайстори. Изглежда не е документиран нито един случай (включително Боби Фишър), при който човек е достигнал ниво на гросмайстор, без да е бил интензивно погълнат от играта за по-малко от десетилетие. Бихме могли да направим груба оценка, че един майстор е прекарал вероятно от 10 000 до 50 000 часа, взирайки се в позициите на шахматната дъска”.
През последвалите години, бе създадена цяла област в психологията, посветена на наблюдението на Саймън и Чейс – и изследователите отново и отново стигаха до същото заключение: отнема много практика, за да станеш добър в сложни задачи. Психологът Джон Хайес проучва 76 известни класически композитора и открива, че в почти всеки случай те не са създавали най-великите си творби преди да натрупат стаж в композирането от поне 10 години. (Единствените изключения са Шостакович и Паганини, на които им е отнело 9 години и Ерик Сати – осем).

Тези проучвания позволиха на Малкълм Гладуел да изведе т. нар. правилото за 10-те хиляди часа, което е в основата на „Изключителните”. Популярният и у нас автор (най-вече заради Tipping Point, книгата, вдъхновила Иван Кръстев да създаде едноименния проект) всъщност е журналист в „Ню Йоркър“, където пише доста рядко. Тази седмица той бе принуден да се включи в разгоряла се дискусия, предизвикана от нова книга, която изглежда оборва част от твърденията на журналиста.

Основната теза на Гладуел не е толкова необичайна: Успехът е талант плюс подготовка. Но за него е нужна и помощ. Хората, достигнали върха, са имали късмета да живеят в условия, които правят възможни всички тези години на практика.

Предизвикателството дойде от Дейвид Епщайн в новата му книга The Sports Gene. Идеята за 10 000 часа трябва да се разбира като средна, но ключовият момент при Епщайн са вариациите. Аз се интересувах от общата констатация, а именно, че най-добрите цигулари, като цяло са практикували много повече от добрите, казва Гладуел. С други думи, в рамките на една група от талантливи хора, това, което отделя най-добрите от останалите, е колко дълго и колко внимателно са работили.

Например, и Епщайн, и Гладуел цитират проучване на психолога K. Андерс Ериксън сред студенти, учещи цигулка в Музикалната академия на Западен Берлин. Епщайн посочва обаче, че има вариации, което предполага, че някои цигулари могат да използват времето си така ефективно, че те да достигнат висока степен на съвършенство по-бързо. Има седемдесет и трима големи композитори, на които са били нужни най-малко десет години, за да успеят. Но има много да се учи от Шостакович, Паганини и Сати, признава журналистът.

Епщайн цитира и изследване на Гилермо Кампители и Фернанд Гобет на 104 конкуриращи се шахматиста. Средното време за достигане до майсторски статус е 11 000 часа, но един играч е успял да го направи след 3000 часа практика. Според Гладуел това не доказателство за съществуването на таланти, защото майсторската категория е най-ниската от четирите в шаха. Що се отнася до гросмайсторите Робърт Хауърд от Университетат на Нов Южен Уелс публикува изследване на осем играча, според което те са постигнали най-високо ниво след 14 000 часа практика. Дори при гениите, които стават гросмайстори преди 16-тата си година, се наблюдава тази закономерност, като повечето са започнали да играят на четири или пет години. На сестрите Полгар достигането до този статут е „струвало” 50 000 часа.

Според Гладуел е погрешно да се смята, че идеята за 10 000 часа практика е приложима към всяка област. Например, Епщайн използва като основен пример скачача Доналд Томас, който достига световно ниво след не повече от няколко месеца. Той цитира изследвания, които правят подобни наблюдения върху други спортове, например скелетон, дартс, борба и спринт. Според Гладуел тези примери са изключения.

Коментаторът на Блумбърг и бивш директор на бюджетната служба на Обама Питър Орзаг, обаче е съгласен с Епщайн.
Причината за вариациите в резултатите на различните хора е генетична, казва Епщайн. Тоест дарбата има значение. В изследване на изследователи от университетите от Индиана, Минесота, Тексас и Вашингтон, Квебек и Pennington Biomedical Research Center учените измерват промените в аеробния капацитет сред хора, които изпълняват стриктен режим тренировки. Около 5% го увеличават с 40 до 50 процента. Но при други 5% почти няма промяна, останалите са по средата. Вариациите в подобренията са с 2.5 пъти по-големи между семействата, отколкото в рамките на семействата, което подчертава значението на гените. Изследването не внушава, че гените са определящи, а тренировките – без значение. То казва, че ползите от тренировките зависят от даденостите.
Изследването на Епщайн показва още, че играчите от различните спортове имат различни физичеки характеристики и развиват различни умения.
Професионалните батъри (играчът, който удря с бухалката) с годините практика развиват умения да разпознават най-малките нюанси в хвърлянията и … необичайно добро зрение. Баскетболистите не само са високи, но и имат много голям обхват на ръцете. А скачачите имат дълго ахилесово сухожилие.

Според Гладуъл обаче подобни примери не обезсмислят правилото на 10-те хиляди часа. Последното е приложимо при комплексни дейности, които изискват много години, за да бъдат овладени, тъй като включват дълъг списък от сценарии и възможности. В спринта и скачането опитът може да се придобие бързо, тъй като не съществува голям набор от възможности.