Потоците, които не текат

природен газ

На 29 декември 2014 г. чуждестранните компании от проекта „Южен поток“ заявиха, че се оттеглят; така потвърдиха, че епопеята е приключила. Крахът на проекта шокира всички негови участници – в началото на годината всички трудности около него изглеждаха още съвсем преодолими. Това впрочем не е първият и надали е последният случай голям тръбопроводен проект да се провали или да се озове в центъра на серия от скандали. „Лента“ припомня някои от тях.

„Набуко“

Преди няколко години този проект бе смятан за сериозен конкурент на „Южен поток“, в известен смисъл бе дори още по-перспективен. Най-малкото заради получаваната подкрепа – политическа от ЕС и морална от САЩ. В консорциума влизаха европейски компании измежду най-големите, а някои впоследствие се включиха в „Потока“. Предвидено бе газопроводът да доставя близо 30 милиарда кубика газ годишно от находищата в Закавказието и Средна Азия.

Многостранното споразумение за тръбата бе подписано през 2009 г. от Турция, Австрия, България, Румъния и Унгария с участието на председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу. А след година Букурещ и Будапеща започнаха даже да строят своята отсечка, което им струваше няколко десетки милиона евро.

Не бе решен обаче ключовият въпрос – откъде всъщност да дойде газът? Всички схващаха, че ресурсите на азербайджанското находище Шах Дениз най-вероятно няма да стигнат, за да напълнят тръбата догоре.

Разчиташе се на туркменистански газ, но Ашхабад сключи изгодна сделка с Китай и пренасочи газовите си потоци (снабдявали по-рано Европа и Украйна през руска територия) към Изтока. Колкото до варианта с Иран, там имаше два проблема: остава неясно кое точно находище може теоретично да се използва, а междувременно през 2012 г. режимът на санкции срещу Иран само се втвърди.

Нека добавим и конфликта между Турция и Армения, заради който се оказа невъзможно прокарването на газопровода през закавказката държава.

В крайна сметка през 2011 г. стана ясно, че проектът, на практика вече „в кърпа вързан“, се пука по шевовете. Страните и фирмите – техни представителки, напускаха консорциума една подир друга. През 2012 г. се разбра, че проектът в сегашния си вид има нулева перспектива. ЕС анализира ситуацията и реши да се ограничи с не тъй амбициозния Трансадриатически газопровод, а също и да хармонизира „Южен поток“ със своето законодателство.

Иран – Ирак – Сирия

Още един грандиозен проект, в който се намеси политиката. След като в Ирак дойде на власт правителство, контролирано от шиити, в Близкия изток се формира ос от приятелски режими, решили да почерпят от това възможно най-големи икономически изгоди. Европа има нужда от газ, а в Ирак и особено в Иран има толкова, че да стигне за целия континент. Сирия се планираше да стане ключов пункт за претоварване на горивото. Пропускателната способност на бъдещия газопровод се очакваше да достига 40 милиарда кубика годишно – повече и от „Южен поток“, и от „Набуко“ (впоследствие капацитетът на „Южен поток” бе увеличен – бел. ред.).

Източник на суровината трябваше да е находището Южен Парс в Персийския залив, разработвано от Техеран. Твърде скромна бе и първоначално изчислената цена на проекта – най-много 6 милиарда долара. По-късно сумата нарасна на 10 милиарда, но пак остана далеч зад тази на „Набуко“ (минимум 18 милиарда долара) и на „Южен поток“ (над 20 милиарда).

През 2011 г. обаче в Сирия избухна гражданска война, която сетне се прехвърли и в Ирак. Освен това след 2010 г. в проекта вече не участваха инвеститори от Европа, а с оглед строгите финансови санкции срещу Дамаск и Техеран нямаше как да се намерят и вътрешни средства за толкова мащабен проект. В последна сметка той бе замразен и е трудно да предскажем кога ще го реанимират. За целта ще е нужно стечение на много обстоятелства – от приключване на войната в Близкия изток (което изобщо не се задава) до вдигане или поне смекчаване на санкциите срещу Иран (след някои стъпки напред в началото на 2014 г. процесът се забави отново).

Катар – Турция

Този газопровод е пряк конкурент на предходния. Предвидено бе да доставя газ в Европа от споменатото вече находище Южен Парс – само че от катарската му част.

Според една от версиите, в сирийската гражданска война имат пръст заинтересовани лица от Катар, разчитали да наложат там по-лоялно към тях правителство, тъкмо за да осъществят своя газов проект. Запасите от газ в мъничкото близкоизточно емирство са извънредно големи, но днес се налага катарците да го втечняват и да го изнасят с танкери – главно за Далечния изток. Това е изгодно, но все пак излиза скъпо. А Европа е свикнала с тръбопроводната система, макар да се изграждат вече мощности за преработка на втечнен газ.

При всяко положение в Сирия не се случи бърз преврат и войната навлезе в забавена фаза. Примерът с Либия показва, че това невинаги е пречка за износ на горива, но тук безспорно случаят е друг. Общо взето, перспективите пред този проект са повече от мъгляви.

Американските тръбопроводи

Разнообразните проекти за изграждане на петроло- и газопроводи в Северна Америка редовно се анулират. Причините обаче най-често са свързани с бизнеса. Така се случи например с петролопровода от шистовото находище Бакън в Северна Дакота към Оклахома. Просто не се събраха достатъчно много доставчици. До голяма степен заради „чергарския“ бизнес модел, прилаган по шистовите находища, при който съответната компания трябва постоянно да пробива нови кладенци. И често пъти на десетки километри от местата, където се е добивало преди.

Много по-мащабен проект с неясна съдба е петролопроводът „Кийстоун“ от Канада до САЩ. Частично той е построен и през тръбата всеки ден минават към 600 000 барела нефт. Сериозни въпроси обаче будят плановете да бъде разширена двойно (проектът „Кийстоун Екс Ел“). Инициативата срещна яростна съпротива от страна на екологични сдружения, според които петролопроводът заплашва околната среда в западните щати на САЩ и на първо място в Небраска. Включиха се и многобройни борци с климатичните промени – изтъкваха, че суровината за тази тръба се добива от канадски битумни пясъци и се отделя твърде много карбонов диоксид. Работата по проекта бе спряна още през 2010 г., когато нещата стигнаха до Конгреса и до президента на САЩ. Оттогава американската държава не може да каже нито „да“, нито „не“ по повод този тръбопровод. Любопитно е, че според анкети американците в общи линии са положително настроени към проекта. Близо две трети от запитаните са готови да подкрепят строежа. Опонентите му еколози обаче са твърде активни и твърде агресивни – редовно организират протести и във Вашингтон, и из студентските градчета. И заради натиска на лобистки групи Белият дом до ден-днешен не е взел решение по проекта.

Лента/БТА