Дебатът за еврозоната – тест за лидери

Валути, евро

Дискусията за членството на България в еврозоната заглъхна, без да постигне резултат и без да зададе посока. Подплашена от перспективата за демонтиране на валутния борд, публиката сякаш съзнателно бе подведена да вярва, че приемането на еврото ни заплашва с девалвация на лева и сериозна инфлация. Намирам обаче липсата на сериозна дискусия – между експертите и хората, които формулират решения, за по-голям проблем, защото заблуди винаги ще има, но развитите общества се различават по механизмите за вземане на решение.

Дори ангажираните с реформи партии изоставиха тази тема, разпилявайки се между по-злободневни проблеми и скандали. Правителството също сякаш сне въпроса от дневния си ред: Няколко коментара на крак не са равни на обществено обсъждане и заявяване на позиция.

На практика единственият политик, който се ангажира с подробно мнение, бе бившият финансов министър Владислав Горанов. В неговата статия, публикувана в „24 часа“ се съдържат и дискусионни твърдения, но трябва да се признае, че само той обяви позицията си и я аргументира. Ще се спра на това по-нататък.

От останалите партии само няколко – сред тях са „Да, България“ и „Нова република“, както и – може би неочаквано, „Воля“ на Веселин Марешки, се обявиха за присъединяването към еврозоната. Те, общо взето, не предложиха аргументи, освен тези, свързани с европейския дневен ред („ядрото на европейската интеграция“ в интерпретацията на Марешки), както и не обясниха как смятат да остранят пречките пред членството в еврозоната.
Сякаш желанието на отделни лица от служебния кабинет да задвижат процедурата намери партиите неподготвени. Дори в контекста на „Европа на много скорости“.

Експертите се разделиха най-малко на три – привърженици, противници и предпазливи. Най-впечатляващото изказване дойде от бившия премиер Иван Костов. „Ако няма скорошна перспектива за влизане в еврозоната, България трябва да излезе от валутния борд“, каза той на конференция на 27 февруари, добавяйки аргументи, свързани с макроикономическите дисбаланси и ограничения за растежа (По-подробно за това – скоро).

Срещу присъединяването към еврозоната по традиция се обяви Стив Ханке, провъзгласен за баща на валутния борд. Неговото мнение, изразено пред Блумбърг ТВ България, бе подхванато от представителите на либертарианската общност и получи сравнително широка гласност.

С наближаването на изборите темата бе изместена и сякаш се наложи мнението, че служебното правителство е превишило правомощията си.

Начинът, по който дискусията бе свалена от дневния ден, без да постигне повече от елементарното преброяване на противници и привърженици, е обезкуражителен.

България има избор – тя може да заяви ясно позиция или да продължи да се снишава. Дълго време тя избираше второто, оправдавайки се със слабости на еврозоната и прикривайки липсата на стратегия с тактически оправдания.

Това се видя особено ясно по отношение на членството в Банковия съюз, което би донесло по-пълна интеграция на страната без приемане на еврото (и без отмяна на борда). На 14 юли 2014 г. на Консултативен съвет при президента политическите сили се споразумяха, че България ще поиска присъединяване към Единния банков надзорен механизъм, но това никога не бе направено. Изтъкваха се аргументи, свързани с таксите, които следва да се плащат на ЕЦБ (сякаш обществото плати по-малко за фалита на КТБ), както и, че Банковият съюз не е завършен (ето, няма обща система за гарантиране на влоговете, казва Горанов). Дълго време въпросът бе отлаган, докато приключат стрес тестовете на банките, но когато те приключиха, БНБ дори не изпрати резултатите на ЕЦБ. А трябваше да го направи, ако имаше намерение да кандидатства (въпреки че има вариант ЕЦБ да направи и свой преглед на активите на банките). Именно тогава стана ясно, че членството в Банковия съюз е погребано.

Подозирам, че същите сили, които спряха членството в Банковия съюз, са имали заслуга и за свалянето на темата за еврозоната от дневния ред на служебното правителство. И вероятно това е надделяло, а не удобният страх от ръст на инфлацията при въвеждане на еврото (след пет-десет години).

На повърхността може да изглежда, че решението да се отложи въпросът за присъединяване към Еврозоната и банковия съюз е правилно.

Дълго може да се спори по принцип за ползите и вредите. Лихвите и транзакционните разходи на бизнеса може да се понижат, но пък цените ще скочат и за хората това е най-важно, твърдят някои експерти. Това не съответства на фактите. Трудно може да се каже, че балтийските страни, Словения и Словакия са преживели инфлационен шок заради еврото.[toggle header=“Инфлацията“ open=“true“]Словения се присъедини през 2007 г., през тази година нейният ХИПЦ е 3.8%, а през следващата – 5.5%. За сравнение у нас инфлацията е съответно 7.6% и 12% през тези две години, в еврозоната – 2.2 и 3.3%. Като цяло в тези години инфлацията в Източна Европа е по-висока и това трябва да се има предвид. Словакия е член от 2009 г., като през тази година цените се повишават с 0.9%, на следващата – с 0.7%. Естония единствена постига по-висока инфлация в годината на присъединяването – 5.1% (същата година инфлацията у нас е 3.4%). Латвия се присъединява с инфлация от 0.7%, а Литва – с дефлация от 0.7%. По това време инфлацията в еврозоната вече доближава нулата, а у нас има дефлация.[/toggle]

Следващият аргумент срещу присъединяването към еврозоната е, че страната не е готова за това и прибързана заявка може да доведе до отказ. Не е известно на какво се основават тези прогнози, защото преговорите са тайни. (Говорим за дипломатическиге сондажи. Иначе има изискване за конфиденциални преговори преди включването в ERM2, по-специално – за определяне или промяна на точния валутен курс и диапазона на колебание на лева по време на задължителния двугодишен престой в преддверието на еврозоната.) Дали има страни, които са против присъединяването на България, знаят само тези, които са участвали в тези разговори. Ние можем само да предполагаме и да спекулираме какво точно ни спъва.

Формални критерии за присъединяване към ERM2 няма, но се предполага, че страната няма да бъде допусната преди да отстрани макроикономическите дисбаланси. Те включват продължаващи съмнения в качеството на банковия надзор и проверките на небанковите институции, както проблеми, свързани с корпоративната задлъжнялост, пазара на труда, процедурите по корпоративна несъстоятелност и др. В конвергентните доклади се посочват и други неизпълнени условия, свързани главно с независимостта на централната банка, но това са по-скоро технически детайли. Ключът към входа на ERM2 е в следното – ЕЦБ, страните членки и Европейската комисията трябва да са уверени, че страната постига реална конвергенция и устойчиво ще изпълни Маастрихтските критерии (номинална конвергенция). Преди кандидатстването за ERM2 инфлацията дори може да се отклонява от референтната стойност, но трябва да има сигурност, че не съществуват рискове пред прогнозата в средносрочен план.

Оттук и твърдението, че България трудно ще влезе във валутния съюз, ако не постигне по-бързо догонване на доходите, защото в противен случай сближаването ще доведе до ценови натиск. Реалната конвергенция, редом с макроикономическите дисбаланси са т. нар. неявни критерии,  обект на тиха дипломация, за която говори заместник-министърът на финансите Маринела Петрова пред БНТ.

Същото твърдеше и бившият й началник Владислав Горанов по времето, когато бе още министър: „Дали заради Брекзит, но първоначалните реакции от края на 2014 и 2015 г., които изразяваха учудване, че проявяваме наглостта да поставяме темата, се замениха с желание да покажем пътя, по който можем да стигнем до еврозоната, а те да оценят изпълнението на формалните и неформалните критерии“, заяви още той пред конференция на „Капитал“ през януари.

Този обрат в отношението стана ясен още миналата есен, когато чрез тогавашния премиер Бойко Борисов научихме за писмо от Жан-Клод Юнкер по темата. По-рано, например през миналото лято, Борисов също настояваше да не се бърза.

Но сега Горанов показва признаци на ревност и предупреждава, че ако служебното правителство прибързано подаде молбата за ERM2, ще получи отрицателен отговор. Служебният премиер Огнян Герджиков тутакси обеща да не подава молбата, но да продължи подготовката. Не стана ясно какво има предвид. Ако бях по-мнителна, бих предположила, че тихият спор зад кадър е за това как да се определят съпровождащите молбата ангажименти, които страната ще поеме при присъединяването към ERM2.

За да се избегне отхвърляне или пък демотивиращо дълъг престой в чакалнята на еврозоната, страната трябва да има план. Никакви изисквания за тиха дипломация не го забраняват. Този план трябва да включва по-добра работа на регулаторите (например, КЗК е длъжник на потребителите на горива и лекарства), по-добро и практическо ориентирано образование, така че да отпадне натискът върху пазара на труда, мерки за реална интеграция на ромите и срещу регионалните неравенства – със същата цел, подобряване на бизнес средата, ефективна съдебна система, привличане на инвестиции, по-добро насочване на публичните средства и други структурни реформи. Лошо ли е?

Но сега бившият финансов министър Владислав Горанов ни казва, че страните от еврозоната са си взели поука и няма да ни допуснат преди да сме извършили структурните реформи. Звучи като повод за отлагане.

„Една държава трябва да се стреми да влезе в еврозоната, когато е максимално готова за това, а не преди това“, твърди бившият финансов министър, смесвайки кандидатстването за ERM2 с влизането в еврозоната.

„България изостава по отношение на реалната икономическа конвергенция, а за приемането на една страна в еврозоната е необходима именно такава конвергенция (при това тя трябва да бъде постигната преди присъединяването, а не след това).“, пише още той в „24 часа“.

Това до голяма степен е вярно, но отново има значение за кой момент говорим.

Основният и най-труден показател, свързан с реалната конвергенция е сближаването на цени и доходи (БВП на глава от населението). През 2004 г. и 2005 г., когато петте нови членки на ЕС подадоха молбите си техните доходи бяха от 46% до 86% от средното в ЕС (БВП на човек от населението по ППС). Долната граница се задава от Латвия, която се присъедини през 2014 г., прекарвайки девет години в чакалнята и преминавайки през болезнена вътрешна девалвация. Когато Латвия накрая се присъедини, тя имаше ниво на доходите, равно на 62% от средното за ЕС. А в останалите нови членки на еврозоната конвергенцията бе по-напреднала.

У нас БВП на човек по последни данни е бил 47% от средното в ЕС, но – забележете! – Румъния, тръгвайки от същата база като нас преди членството в ЕС, вече достига БВП на човек от населението, равен на 57% от ЕС. (Данните са за  2015 г., с отчитане на разликите в покупателната способност на доходите). Докато българската икономика спира да догонва европейската след 2009 г., румънската се развива бързо. Управляващите дължат обяснение за това изоставане. Дали ако те получат повече време да се подготвят, ще компенсират забавянето? Не вярвам.

Най-подривната теза идва от последователите на Стив Ханке у нас. Според тях членството в еврозоната е по-лошо от валутния борд, защото се връща свободата на централната банка да води парична политика. При присъединяването към eврозоната бордът ще престане да съществува, не защото валутният курс ще стане плаващ, а защото забраната за финансиране на банки от БНБ ще отпадне.

По този начин, смятат противниците на еврозоната, се възстановява възможността за финансиране на безотговорни правителства. Това е преувеличение. Първо, влизането в еврозоната не означава, че БНБ ще започне да финансира дефицата на правителството, да спасява банки или да им отпуска неограничено финансиране с цел да купуват правителствен дълг. ЕЦБ има строги правила и критерии, а и съществува чл. 123 от Договора на ЕС. Не толкова отдавна ЕЦБ демонстрира, че следи изкъсо дали забраната за кредитиране на правителства не се нарушава чрез предоставяните спешни заеми за гръцките банки (ELA), единственото спасително въже, което бе оставено на Гърция през 2015 г. Второ, не съществува автоматичен механизъм, който да ни пази от харчовете на безотговорни правителства. Правителството на ГЕРБ, например, „изви“ Закона за публични финанси, за да финансира с парите на данъкоплатците санирането на частни сгради. Трето, изборът между двете „злини“ – парична дискреция от страна на ЕЦБ или проблемен банков надзор, е любопитна алтернатива.

По този въпрос Горанов, който твърди, че еврозоната означава окончателен отказ от правене на парична политика в София (преотстъпването й на ЕЦБ), е прав.

В същото време присъединяването към валутния съюз прави фиксирането на курса необратимо. (Можем да спорим коя е по-голямата вероятност – еврозоната да се разпадне или да се формира мнозинство, което да промени Закона за БНБ). То намалява и лихвения риск за фирмите.

Нека да е ясно. Аз не твърдя, че еврозоната е идеална и че България е готова за нея. Твърдя, че това е сравнително далечна перспектива, за която трябва да се започнем да се подготвяме. Първостепенната задача е да направим така, че да ускорим догонването на доходите, и то по начин, който запазва финансовата стабилност.

Подготовката за еврозоната е принуда за реформи и в това е нейната прелест. Тази принуда е необходима защото реформите са нещо, което не излиза от устата на българския политик, но не влиза в ума му. Той сякаш не е в състояние да осъзнае, че всяка пропусната година за догонване на доходите (увеличаване на производителността, инвестиции в кадри и т.н.) праща хиляди българи на гурбет в чужбина и този процес подкопава дългосрочно устоите на икономиката и на обществото. За българския политик фактите не са достатъчни; на него му трябва остен, който да го пришпорва при всяко изоставане. Такъв остен са графиците и конвергентните доклади, които сега не се радват на голям интерес.

Също така е крайно време да престанем да гледаме на Европа като беден, но хитър роднина от село (по определението на един вестник), който брои парите на богатата си леля, но не се интересува от нея, когато е болна. България е пълноправен член на ЕС и трябва да започне да мисли не само какво получава, а и с какво допринася. През последните 8 години този принос бе сведен до послушание, усвояване и механично преписване на директиви. Сега страната има шанс да стъпи напред и да покаже, че има доверие в европейския проект и еврозоната. Този жест ще се върне (но косвено, за нерадост на политиците).