Дебатът за финансиране на училищата пропуска основното

образование, училище

През февруари с горещи дебати парламентът гласува на първо четене изцяло нов проектозакон за предучилищното и училищното образование. Разработван в продължение на две години от предишния екип на министерството на образованието и довършен от депутати на ГЕРБ, той предлага третата голяма реформа в тази сфера от началото на века.

Основната дискусия се съсредоточи върху предвидената възможност със средства от държавния бюджет да се финансират частни училища. Авторите на проекта твърдят, че не това е основната промяна, която предлагат, като настояват, че други неща са по-важни. Но за повечето хора най-важното е дали всички деца ще имат еднакво право на добро обучение. Това не бива да изненадва. Неравният достъп до образование предрешава кой ще бъде богат и кой – беден.

Но дали начинът на финансиране на училищата определя кой ще получи по-добро образование? Не.

В дебата, силно доминиран от идеологически предразсъдъци, като че ли се смесват понятия. Той разграничава държавни и частни училища според форма на собственост, вместо да разграничи образователните институции, според структурата на финансирането им. В ЕС има понятие за независими училища. Това са училищата, които формират над 50% от приходите си сами (от такси). Ситуацията в Европа е шарена – има и частни училища, които се справят без държавно финансиране, има и страни (например, Франция), в които частните училища се финансират предимно от бюджета.

Основният аргумент на противниците на държавно финансиране на частни училища е, че то ще засили неравенството и обрича бедните семейства на лошо образование. Наистина бедните не могат да плащат за образование. Дори и държавата да покрие част от таксата в частните училища, те пак няма да могат да я плащат. Защото бюджетът не може да плати повече от издръжката на ученик на държавно училище, а таксата е много по-висока от това. Ето ви повод за замисляне. Държавното финансиране на един ученик е от 1300 до 1600 лева (без специалните училища). Най-малко се плаща за децата в градовете и това е нормално (икономия от мащаба). Таксите в частните училища са в пъти по-големи, но те не включват само обучението, а и транспорт, храна и други неща.

Но неравният достъп и сега е факт. Причината не е само в това, че бедните не могат да си позволят частни училища. Те рядко се добират и до елитните държавни гимназии. До голяма степен това е така, защото родителите с ниски доходи не могат да си позволят частни уроци преди инфарктния седми клас. Или защото не могат да си позволят добро начално училище. Стигне ли се до средните училища, повечето желани гимназии са държавни, тоест конкуренцията между децата и за парите на родителите е съсредоточена преди седми клас (което е друг повод за замисляне).

От друга страна, ако децата в частните училища нямат достъп до държавна субсидия, тези родители са отчасти дискриминирани. Това е аргументът на привържениците на промяната .Контрааргументът е, че държавата осигурява само базовия пакет, а всеки, който не иска да го плаща, може да излезе на свободния пазар.

Тук отново имаме объркване на понятията. Както и в здравеопазването, и в образованието нямаме ясно разграничение на „пакетите“. Дори да се твърди, че родителят плаща само за транспорт, храна и извънкласни, това е достатъчно, за да формира бариера към добрите училища. А добрите училища са като английски клуб – не е важно какво пиеш, а с кого го пиеш.

В същото време са прави тези, които казват, че големият въпрос не е финансирането на частните училища. Децата, които посещават такива учебни заведения, са под 1% от всички. Възможно е да има бум на частни училища, ако държавата започне да дава субсидия и за тях (по аналогия с бума на частни болници), но едва ли ще е толкова голям. Нито пък тези 10-15 млн. лева, които вероятно ще бъдат дадени на частни училища, решават проблема с недофинансирането на образованието.

Причината за неравенство в достъпа до образование е много по-дълбока и се нарича среда. Когато детето е сред други амбициозни деца и училището има добра материална база, то е в много по-добра среда, отколкото ако попадне в смесена паралелка в някое затънтено село (виж тук). Неравенствата в образованието възникнат дори когато имаш единен стандарт и плащаш еднаква сума на ученик, съответно еднаква заплата на учителите. Затова те трябва да се компенсират.

В много развити страни плащат повече на учителите, които преподават на трудни деца или в лоши квартали. Тук често се получава обратното. Новият модел предвижда финансови стимули за резултати, тоест за училища, чиито питомци имат висок успех. Това е добре от гледна точка на отделния учител, но на национално ниво може да задълбочи проблема с разделението между училищата.

Това ни насочва към един от основните проблеми на образователната система – ранното профилиране. Някъде има изпити дори преди първи клас. Това е вредно за децата, особено за тези, които не са имали късмета да се родят в хубав квартал и сред заможни и/или образовани родители. Добрите образователни системи са тези, които позволяват равни условия за начално образование и не слагат стигмата „изоставащ“ още в първи клас.

Ако наистина се интересуваме от неравенствата, трябва да сложим край на прекомерния интерес на учителите към социалния статус на родителите на детето. Трябва да им бъде забранено да задават въпроса „Какво работи баща ти“, както и да им бъде забранено да задават теми, които биха подчертали разликите в произхода – от типа на „Моята лятна ваканция“.

Другият проблем, който не се обсъжда, е системата на частните уроци. Докато дебатът сега се съсредоточава върху тези десетина милиона, които може да влязат като държавна субсидия в частните училища, никой не отваря дума за неизбежните стотици милиони, които изтичат в индустрията за частни уроци и съпътстващите ги помагала. Те не само са  признание за неефективност на образователния модел (кой би плащал за частни уроци, ако училището даваше достатъчно?). Те са вграденият дефект на българската образователна система, защото силно изкривяват стимулите на учителите. Създадени като цяла мрежа за зазубряне на готови теми по времето на социализма, тези сенчести образователни единици се оказаха един от най-устойчивите бизнеси у нас.

Затова не бива да се учудваме, че с дял под 4% от БВП България в комплект с Румъния е страната с най-нисък дял на публичните разходи за образование в ЕС.

Дори ако се елиминира разликата в покупателната способност, образованието в България изглежда недофинансирано. Но това не означава, че българите отделят най-малко за образование. Ако се отчетат частните уроци, ще се види, че не плащаме толкова малко, но на черно и по възможно най-неефективния начин.

Образование
Разходи за обучение на един ученик през 2011 г. по паритет на покупателна способност, всички нива на образование. България е на опашката – 2.7 спрямо 6.8 за ЕС