Държавни ваучъри за стоки и услуги: за и против

Плащане

Държавата смята да въведе ваучъри за заплащане на домашни майстори и бавачки, а туризмът настоя да се раздават ваучери за почивка на трудещите се.

Тези две идеи, които са в обръщение през последните седмици, изглеждат родени по почина „Искам и за мен“. Туристическият бранш например директно се позова на ваучърите за храна, които КТ „Подкрепа“ извоюва преди години. В трогателен репортаж по една от телевизиите репортерка, предаваща на живо от луксозен хотел, разказа в добрите традиции на телешопинга, че това може да се случи и на зрителите (ако правителството се съгласи). Единственето, което липсваше в аргументите, бе позоването на „нелоялната конкуренция на чуждестранните курорти“. Все пак хората от бранша пресметнаха, че за почивки в чужбина са похарчени 950 млн. лева. Идеята на Националния борд по туризъм предвижда ваучерите на стойност между 200 и 500 лв. да се дават от работодателя, но да са освободени от данъци.
Сумата може да е съпоставима с ваучерите за храна, от които се възползват големите работодатели. Те са на стойност до 60 лв. месечно, а общата им квота за тази година е 240 млн. лева. Правителството още не е подкрепило идеята, а ако го направи, то ще е заради прогнозата за двойно по-малко руски туристи, което може да доведе до провал на летния сезон.

Ваучърите за майстори и бавачки бяха обосновани с други аргументи. Те са в контекста на мерките за по-гъвкава заетост, които социалният министър Ивайло Калфин лансира напоследък. Част от тях са и идеите за гъвкаво работно време. Ваучерите ще са за почасово заплащане на съответните услуги. Идеята е държавата да субсидира цената им. Майсторите ще се изпращат от агенциите за временна заетост. Идеята, която се подкрепя от синдикатите, се осланя на белгийски и френски опит.

Идеята за ваучъри за социални дейности не е нова. Предишният социален министър Хасан Адемов обяви, че е възможно вместо помощи да се дават ваучери за социални услуги, какъвто е принципът в Белгия. Системата с ваучери трябва да замести изплащането на помощи, например за безработните младежи до 29 години, семействата с деца, инвалидите. Така вместо помощ за дете, тези семейства могат да получат директно ваучери за учебници, разказа през 2013 г. Адемов.

Но модификацията на Ивайло Калфин е доста по-различна, тъй като разширява приложението на ваучъри и кръга на бенефециентите. Търсейки едно по-модерно ляво, представителят на АБВ в правителството иска от тази система да се възползват не само социално слаби, но и младите семейства с деца. Това заслужава подкрепа, защото подпомагането на грижите за децата е липсващият елемент в иначе огромния бюджет на Министерството на труда и социалната политика (по над 1 млрд. лева през последните години)

Но защо и ваучъри за ремонти и какво общо има това със социалната политика? Според Калфин, това е част от политиката по насърчаване на заетостта. Така с ваучърите ще се създаде пазар за бъдещите услуги на безработни лица. Той пропуска да каже как ще се гарантира качеството на услугата, ще се лицензират ли агенциите и кой ще покрива щетите от некачествен ремонт – защото излиза, че бъдещите майстори ще чиракуват по домовете на хората.

В по-широк план идеята за ваучъри заслужава внимание по две причини:
– като форма на целево изразходване на средства;
– като начин за споделено финансиране.

В първия случай определена сума (осигурена изцяло или частично с помощта на държавата) може да се харчи само за определени стоки и услуги – за храна и почивка на работниците, за учебници на децата и т.н. Наистина, трябва да се гарантира, че определени глави на семейства не пропиват детските добавки, а ги ползват за учебници. Но кой решава, че е по-важно работниците да имат заделени пари за почивка, а не за уроци по математика на децата, както наскоро обяви приоритетите си като родител финансовият министър Владислав Горанов. Проблемът е, че тук се смесват два критерия за подбор – насърчаването на определено потребление (учебници или бавачки, за да се помогне на родителите) с насърчаването на определени доставчици на стоки и услуги. А частният интерес винаги е по-концентриран от разпръснатия обществен интерес.

Второто предлага подход, който, ако се изчисти от подводни камъни и опасността от фаворизиране на определени фирми, може да даде добри резултати. Има много примери, в които не е ефективно държавата изцяло да финансира дадена услуга, тъй като по този начин потребителят й напълно се лишава от възможност за избор и се къса обратната връзка. Санирането е последният такъв пример.

Както и инициативата за саниране, и ваучърите предизвикват много възражения. Те ограничават избора на потребителите, стеснявайки по този начин полето на конкуренцията. Къса се обратната връзка, а дори когато е предвидено потребителите на безплатни услуги да дават отзиви (пример, програмата „Аз мога“), това е формално и не е сигурно дали изобщо задейства корегиращи механизми. Но най-големият недостатък е когато системата фаворизира без ясен критерий определени получатели (например, работещите в големи компании или живеещи в големи градове) за сметка на всички данъкоплатци.