Ромският проблем – измерения и решения

Въпреки че заканата на здравния министър Петър Москов да не изпраща линейки в ромските махали без гаранции за сигурността им предизвика бурни реакции, дискусията по ромския проблем отново не започна истински. За няколко дни, през които всички обсъждаха оживено дали репликата е расистка и – не толкова разпалено – политиките спрямо ромската общност, изглеждаше, че това най-после ще се случи. Не стана. Нито един друг член на правителството, ако изключим Веселин Вучков, който се дистанцира, не каза какво мисли за ромския проблем. Това си е постижение по снишаване.

Вероятно темата ще мине на заден план, освен ако някой не реши да я оползотвори политически. Но циганският проблем не е проблемът с крайната реплика на Москов, той е много по-сериозен.

За политиците и, както се оказа – за обществото, е по-удобно да не го забелязват в цялата му сложност. Това все още е възможно. За човек, израснал и живеещ в София (повечето политици), този въпрос съществува само в новините. Те могат да срещнат цигани (1) само в градския транспорт и по улиците на квартали като „Красна поляна”. Ако не припарваш там, може да се палиш по темата, но това е като да се вълнуваш на футболен мач пред телевизора, без да си стъпвал на терена. Наистина, има недоволство от това, че ромите получават твърде много социални помощи, но засега то служи единствено за подхранване на националистически формации и за пренасочване на гнева на електората. Впрочем политиците и съдебната система са по-подходяща цел на този гняв, ако говорим за скъпа издръжка и кражби (корупция). Това недоволство не води до промяна. Все още.

Само след няколко години обаче ще стане невъзможно да си затваряме очите пред ромския проблем. Основно по демографски причини – пада им се да плащат все по-голям дял от бъдещите ни пенсии. Но проблемът се усеща дори сега. Въпреки стагнацията, в редица сектори (основно тежки отрасли) има недостиг на подготвена работна ръка при голям дял на работниците, които ще се пенсионират скоро.

От друга страна, поддържането на една предимно бедна и разчитаща на социални помощи и трансфери от гастарбайтери общност е пречка пред развитието на вътрешния пазар. Това може да осуети плановете за експанзия на търговски вериги, строителни предприемачи и доставчици на услуги.

Има ли ромски въпрос?

Може ли да се реши този проблем, без да рискуваме обвинения в сегрегация или в прокомерна щедрост (обратна дискриминация)?
Това е труден въпрос и изисква множество гледни точки, което го прави предизвикателство както за зрелостта на политически партии, така и за медиите и за обществото.

Но все пак трябва ли да се говори за ромски въпрос в България или да си останем с отделните политики, насочени срещу уязвими групи, както е прието да се казва. От една страна, пакетирането на множество социални и икономически проблеми като ромски въпрос може да се разглежда като етнизиране. Правозащитните организации биха възразили, възможно е и Комисията за защита от дискриминация да вземе мерки. Именно страхът, че могат да бъдат обявени в расизъм, кара много медии да се въздържат по темата (което не пречи на най-високотиражните да цитират охотно съобщения на МВР, в които са замесени роми). Институциите също заобикалят проблема.

Наистина вменяването на колективна вина е укоримо. Не бива да се акцентира върху етноса, когато става дума за престъпления или неграмотност. Но защо тогава се акцентира върху етноса, когато става дума за финансиране на различни проекти.
Имаме инициативи като Десетилетието на ромското включване и Национална стратегия за интеграция на ромите, които разглеждат проблема именно като свързан с етническа група.

Високото одобрение към заканата на Петър Москов в няколко онлайн анкети също е повод за размисъл. Ако няма ромски проблем, защо избухна такава дискусия? Изглежда мнозинството български граждани смятат, че такъв проблем съществува. Те може да са подстрекавани от националистите, но това само по себе си също е пречка: Ако хорските нагласи са такива, как да очакваме те да назначат циганин на работа, или да наемат циганска бригада да им постави топлоизолацията.

За да разберем генезиса на ромския проблем, трябва да го разглеждаме в цялост и това не е дискриминационно. Точно обратното. Почти всички образи, с които общественото мнение свързва ромите (от просяците в западноевропейските столици до прословутите кражби на ток) съпътстват бедността и безработицата. Но не е достатъчно да приемем, че ромите са бедни, трябва да знаем защо е така. Ниската грамотност е основната причина, но как се стига до нея? Предпоставка за расизъм е когато този въпрос не се задава, защото се приема, че ромите са неграмотни по дефолт и единственото, което ни остава, е да се борим с последиците. Тогава излиза, че най-големите расисти са политиците и дори някои активисти – защото „лекуват” само последиците, следователно приемат, че има ромски проблем по даденост.

Решаването на този въпрос трябва да започне с причините, поради които да си роден в ромско семейство през последните 25 години дава по-лош житейски старт. Тези причини включват предразсъдъци в рамките на самата общност и самозатваряне, предразсъдъци сред не-ромите, реакционната роля на някои от местните тартори, ниските доходи и високата безработица, липсата на перспектива. Всичко това образува затворен кръг от самовъзпроизвеждащи се проблеми.

Обхват на въпроса

По една или друга причина няма достатъчно добра статистика за ромската общност.
При последното преброяване на населението НСИ отчете 325 000 (или 4.9%), които се припознават като роми. Много хора крият ромския си произход или се самообявяват за турци. Според Илона Томова (2) над 250000 български граждани, които се определят като турци, живеят сегрегирано в махали като „Столипиново” и „Шекер махала” и се възприемат от околните като цигани. Смята се, че значителна част от неотговорилите при преброяването (9%) също са роми. Освен това редица представители на циганската общност са в чужбина и не са обхванати.
В някои махали над 40% от ромските домакинства са имали свои представители, работещи за различни периоди от време в чужбина. (Томова, Илона, 2013; Илиева, М., 2009. „Предизвикателства на превенцията на изоставянето и институционализацията в ромската общност” и др.)

Това доближава броя на ромите до 600-800 хиляди, каквито бяха приблизителните оценки от две изследвания в началото на прехода – на МВР и на Е. Марушиякова и В. Попов. В други проучвания ромската общност достига до 900 хиляди. Според доклад на Световната банка (България: Променящият се профил на бедността, 2002) те са поне 8.8% от населението.

Всъщност точният брой е без значение, ако търсим политики, насочени към маргиналните общности изобщо. Също така трябва да се има предвид и оформилата се тенденция на смесени бракове в някои от бедните райони.

Имаме работа с нееднородна общност. Сравнително малка част от ромите живеят в т. нар. гета (предимно незаконни постройки), които се превръщат във витрина за търсещите негативни примери. Много повече живеят в повече или по-малко обособени махали на градове или села.

По данни от изследването „Формиране на социалистически начин на живот сред българските граждани от ромски произход“ от 1980 г. 49% от ромите в България са живеели в обособени махали. От втората половина на 90-те години изследванията показват, че над три четвърти от ромите вече живеят сегрегирано, твърди Томова. Но тъй като семействата им нарастват и някои успяват да заработят пари в чужбина, напоследък доста ромски семейства придобиват нови жилища извън махалите.

Много голяма част живеят в селата (47% от ромите по официални данни на НСИ от 2011 г.), без да отчитаме наличието на много градове от селски тип. Това означава, че най-малко 15% от населението в селата е от ромски произход. Но те са мнозинство от населението в работоспособна възраст в някои райони (по изчисления на база данните на НСИ с корекция за предполагаемия брой на ромите от 600-800 хил. души, те са поне 25% от живеещите във всички села на възраст до 60 години.)

Според Томова „концентрацията на млади, бедни, продължително безработни и безимотни роми в села със силно застаряващо и намаляващо не-ромско население често води до промяна във властовите отношения и в културните модели в тях, до увеличаване на кражбите на селскостопанска продукция, пари и вещи от домовете на възрастните хора, до засилване на конфликтите и на медийното внимание към „криминалното поведение на ромите”.

Високата безработица (особено сред младите мъже) разруши доминиращия семеен модел за много от ромските общности. Много често мъжът не е основният източник на доходи, а децата се отглеждат с пенсията на бабата и дядото или детските добавки. Въпреки това има изследвания, които показват, че този модел се променя. Емиграцията също води до промяна.

От 40 до 80% по различни изследвания са под линията на бедност. Данните от 2011 г. показват още, че 12% от ромските домакинства нямат течаща вода, а 50% нямат баня в жилището. Около 25% от жилищата в ромските квартали са незаконни по данни на правителството (3). Докато през 2011 г. етническите българи разполагат средно с 23.2 кв.м. жилищна площ на едно лице, при ромите тя е едва 10.6 кв.м.

Лошите условия на живот водят до здравни проблеми. Характерно за ромите е ранното настъпване на инвалидизация и масовото хронифициране на заболяванията още в средна възраст. Една трета от мъжете и две пети от жените на възраст 45-60 години вече са с пълна или частична загуба на работоспособност. Така те лягат отново върху държавния бюджет.

Безработицата е повсеместна – над 90%, според Българския хелзинкски комитет. Според данни на НСИ от 2001 г. почти 18% от ромите са били безработни, а през 2011 г.- над 19 на сто. Но икономически неактивните роми (домакини, болни и други, които не търсят работа) са били 43 на сто през 2011 г. Заети с някаква дейност са 19.5%, останалите са деца и пенсионери. Това е пълен обрат спрямо времето на социализма – през 1980 г. 88% от циганите са имали работа. Сега половината роми в работоспособна възраст, особено жени са трайно извън пазара на труда (без да броим тези, които са временно безработни, но търсят работа). Въпреки това данните са несигурни.

По данни на НСИ без начално образование са 22% от ромите и това няма да се промени скоро, тъй като 23.2% от децата до 15 години от ромския етнос не учат.

Ранните бракове са една от причините за ранното отпадане на циганките от образователната система и след това – от пазара на труда. Това има своите икономически основания, особено в ромските групи, които търгуват булките. Социалните помощи, които се полагат на децата, също насърчават този модел и това е проблем, който няма лесно решение.

Какво да се прави?

Целта на този доклад не е да обхване всички възможни решения, а да акцентира върху необходимостта от смяна на подхода. През последните години в различни ромски програми се изляха десетки милиони евро (оказа се, че е доста трудно да се направи пълна справка, защото официално ромски проблем няма, така че липсва и статистика). Като се има предвид, че няма подобрение (а там, където има, то е само заради гастарбайтерите), това бяха пари, хвърлени на вятъра.

Първото и най-важно нещо е да се промени перспективата. Ромите и останалите маргинализирани групи трябва да видят, че ако работят, ще могат да изградят живота си стъпка по стъпка. Само два сектора могат да предложат подобна перспектива на големи групи хора без специални изисквания за квалификация – земеделието и строителството. Капацитетът на строителството на този етап не е голям, така че остава селското стопанство. Това е може би единственият случай, в който се нуждаем от последователна секторна политика и дори стимули.

Изхвърлянето на ромите извън пазара на труда бе резултат на деиндустриализацията и упадъка в земеделието. Не е реалистично да се очаква, че държавна намеса може да промени тази тенденция.

Но може да се променят съществуващите държавни интервенции (субсидии и еврофондове). Вместо проблемите на ромската общност да се третират изключително в Програмата за развитие на човешките ресурси, където ефективността не е висока (в най-добрия случай се предлага спонсорирана заетост, в по-лошия кампании със спорен резултат), акцентът може да се премести към програмите за регионално развитие и Програмата за развитие на селските райони (ПРСР). Особено последната, която още не е одобрена, така че може да се внесат промени.

До голяма степен ромският проблем съвпада с проблема на българските села и добрата новина е, че това ни помага да избегнем етнизирането му.

Една от причините за задълбочаването на ромския проблем е именно разрушаването на традиционния земеделски модел. Нещо повече, през последните години благодарение на еврофондовете се получи дебалансиране на селското стопанство – към монокултурно и почти изцяло механизирано земеделие (4). Лъвският пай от евросубсидиите са плащания на декар и/или плащания за механизация (нови комбайни). Това има важни последици за живота по селата и обрича населението, включително ромското, на безработица. Почти навсякъде цялата икономическа власт е в ръцете на един, максимум двама крупни арендатори

Трябва да се намалят по-категорично субсидиите за едрите стопанства и вместо това парите да се насочат към отглеждане на животни, на зеленчуци и технически култури. Не по-малко важен е трансферът на ноу-хау и опит в развъждането на земеделски култури. В този случай дори не се налага да се говори за ромска политика – ако искате да наемете повече от 10 души работници, за да копаят домати в някое село, трябва да наемете цигани. Други работоспособни хора в селата почти няма подръка. Проблемът е, че сега тази заетост е несигурна, дори на места, където има организирано производство. Например, има проблем с берачите на лавандула по селата, както каза наскоро Николина Узунова, изпълнителен директор на асоциация „Етерични масла, парфюмерия и козметика” в интервю за „Фокус”.

На следващо място, голяма част от земеделската земя се притежава от хора, които не живеят в селата, а тези, които са в работоспособна възраст и живеят там (циганите), често са безимотни.

Държавният поземлен фонд възлиза на над 2 млн. декара и част от него не се използва или на търговете за аренда не се явяват достатъчно кандидати. Вероятно е възможно да се направи схема за отдаване на такива земи под наем, например, за пет години, без да се иска заплащане през първите три години. И да се отворят част от мерките по ПРСР за тези наематели (това може да са хора без препитание и от други етноси). Друга възможност е да се отвори кредитирането за покупка на земя или отпускане на земеделски кредити срещу ипотекиране на селски жилища (както заемите по програма Джереми) при облекчени условия. Тези условия биха могли да бъдат доказване на достатъчно работна ръка в семейството, постоянен адрес в същото населено място, изискване за опит в земеделието, което да не се доказва с документи (бюрокрацията е убиец на земеделието), а примерно с препоръка. В момента банките трудно кредитират покупката на селски имоти и това не е свързано само с по-високия риск.
Вместо да се опитва да учи ромите на ключови компетенции като „работа в условия на стрес“ (такива са програмите за спонсорирана заетост), Агенцията по заетостта заедно с фонд „Земеделие“ може да предложи схема, целево ориентирана към подготовка на предприемачи, които се занимават с организация на достъпа на млади земеделци до пазара. И работодателски организации може да подкрепят такива инициативи. Множеството НПО, които желаят да помагат за интеграция на ромите, ще имат широко поле за работа – от помощ при кандидатстване за придобиване на земеделска земя и регистрация като земеделски производители, до попълване на документите по програмите от типа „Млад фермер”, помощ за полупазарни стопанства и т.н.гето в Стара Загора

Но второ място е проблемът за благоустрояването. Твърде оптимистично е да се надяваме, че ромите от само себе си ще забогатеят достатъчно, за да спестят за нормални жилища. От друга страна, не трябва да се прилагат специални изключения към ромските махали, когато те нарушават закона.

Държавата е длъжна да гарантира минимални средства за оцеляване на всички граждани и това е, което се постига чрез детските помощи и някои други социални програми. Оттам нататък оцеляването е грижа на индивида. Но трябва да се реши веднъж завинаги проблемът с незаконните къщи и липсата на публични услуги като канализация и сметоизвозване. Това включва и разработката на подробни устройствени планове, защото на много места няма. Възможно е много от тези имоти (които не са опасни, не са изградени например, в деретата на реките или на места, където довеждането на техническа инфраструктура е неефективно) да могат да бъдат узаконени.

Въпросът с незаконните къщи не засяга преобладаващата част от ромското население, което прави решаването му по-лесно. Те трябва да бъдат изведени от гетата, като им бъде предложена алтернатива, но не безплатно. Но липсва финансов ресурс за това, както и обществена подкрепа за подобни мерки. Самите жители на гетата също не си помагат особено, като отказват да се подчиняват на властите.

В правителствените документи четем отделни обещания, например, строителство на 30 000 социални жилища, държавна гаранция за общински заеми, с които да се финансират подобни проекти, стимули за създаването на жилищни асоциации за строителство и управление на социални наемни жилища и др. Жилищната програма за ромите предвиждаше да се похарчат 1.26 млрд. лева за 10 години. Не е ясно какъв е резултатът (една от лошите практики на държавната администрация е, че тя обича да пише стратегии, не отчети).

По ОП „Регионално развитие“ бяха предвидени над 40 млн. евро за социални жилища за уязвими групи (заедно с програми за ремонти на общите части на жилищни кооперации). Отново резултатът е неясен.

Един основен проблем с програмите за жилищно настаняване е, че като оставя този въпрос на общините, държавата препятства изграждането на места за настаняване в райони, които могат да осигурят поминък на ромите. Има общини, които не могат да предложат социални жилища в райони, които търсят работна ръка. Затова е необходима национална политика или поне политика на ниво район за планиране.

Добра алтернатива са проектите със споделена отговорност. Това означава, че държавата и общините могат да съфинансират проекти на социални предприемачи, занимаващи се с управление на социални наемни жилища, които вече са преминали пазарен тест и са си осигурили първоначалното одобрение от банките. По света (например, във Великобритания), вече има успешни примери за социално финансиране.

Само ако въпросът с препитанието е решен и ромите имат какво да губят, може да се очаква, че ромските семейства ще се замислят повече за образованието на децата си. Сегашните образователни инициативи не доведоха до повишаване на грамотността сред ромското население. На много места само се отчита, че децата посещават училище. Самите директори на училища имат интерес от това – заради принципа „Парите следват ученика”. Не сработиха и програмите за премахване на сегрегацията в училищата. Тези, които имат най-голям интерес циганчетата да са грамотни – родителите им, често нехаят. Докато това не се промени, всички инициативи по многобройните програми за интеграция (беседи, образователни листовки, мониторинг и пр.) са безполезни.

Българската образователна система по принцип се нуждае от промяна, когато става дума за обучението на децата в селата и изостаналите райони. Във връзка с това не са необходими специални програми само за ромите, те са безсмислено харчене на пари. Оправдани са само програмите за децата в предучилищна възраст и инициативите за извънкласна заетост. Това е така, тъй като съществуват множество изследвания, които показват, че семейната среда влияе върху резултатите на децата в училище (особено, когато в семейството не се говори български език).

Четвърто, всичко това не е работа само на правителството. Много други институции – особено местните власти и църквата, трябва да изиграят своята роля.
Не е достатъчно само да хвалим Цонко Цонев, който засега е единственият кмет, успял да интегрира ромите в Каварна. Трябва да знаем дали останалите общини се сещат за ромския проблем, само ако трябва да се усвояват пари по проекти или ако недоволството ги принуди.

Повечето общини имат планове по ромския въпрос (5), които са концентрирани основно върху мерки за осигуряване на достъп до образователни и здравни услуги. В някои случаи – и осигуряване на жилища и техническа инфраструктура. Много често се залагат мерки без осигурено финансиране или се работи на парче.

Пето, всички инициативи опират до един критичен въпрос – кой да ги организира. Ако това се остави на държавната администрация, резултатът ще бъде тонове правилно попълнени формуляри (без да се излиза от квадратчето и със син химикал) с нищожен ефект. Ако се упълномощат местните тартори – тези, които организират частно енерго, пазаруват гласове за изборите и организират продажби на фалшив алкохол, може да има злоупотреби. Няма готова рецепта. Може би конкурсна процедура за подбор на проекти (например, за организация и обучение по създаване на предприятие за отглеждане на някаква култура) с по-голяма тежест на местната общност ще свърши работа. И може би самите цигани ще станат по-придирчиви към своите представители, ако имат какво да губят.

Не на последно място, ромите имат нужда от нови културни послания и примери за подражание. Би могло да се търси възраждане на традиционни занаяти като кошничарството и калайджийството, които западнаха през последните години, а са интересни дори като туристическа атракция. Стига ромите да успеят да се организират, което някои от тях правят успешно. Ако не вярвяте, идете да чуете „Карандила джуниър” – детската „академия” на Ангел Тичалиев в Сливен.


1) Много хора смятат, че политкоректният термин е роми. Всъщност корените на това погрешно схващане са в 60-те години, когато започва политиката за интеграция и асимилация на циганите. Тогава се дава възможност да се водят дела за обида за използване на думата циганин.

(2) Томова, Илона, 2013 Нежеланите сънародници: Ромите в България – предразсъдъци и стереотипи, дискриминация и социално изключване

(3)Национална програма за подобряване на жилищните условия на ромите в Република България за периода 2005-2015 г.

4) През 2013 г. реколтираните площи със зърнени култури са около 20 млн. декара, маслодайни – 10 млн. декара, технически – малко над 200 хиляди и, забележете!, зеленчуци – 400 хиляди декара. (Общо 37 083 300 декара е използваната земеделска площ).

5) Няколко примера от общините:
Община Пловдив, в която има компактно ромско население в няколко махали, например, няма програма по въпроса (или не е обявена). В плана за управление до 2015 г. не се споменава и една дума, а в отделни други документи има откъслечни мерки – назначаване на здравни медиатори и четирима трудови медиатори към Бюрата по труда, мотивационни курсове по ОПРЧР, Регионален център за развитие на уязвими общности, както и „Образователни програми за младежи/възрастни за покриване на образователна степен чрез подготовка и полагане на изпити като частни ученици, които да се изпълняват от училищата с посредничество и подкрепа от местни НПО и Центровете за развитие на общностите” и други образователни услуги, изпълнявани от училища, читалища и НПО (но това може да значи всичко).

Община Бургас е по-напред с проектите. Тя например има проекти по българо-швейцарската „Програмата за подкрепа на социалното включване на ромите и други уязвими групи“. Те изпълняват и проект за социални жилища.

Пазарджик, друга община със значително ромско население, изпълнява много подробен план във връзка с Националната стратегия на РБ за интеграция на ромите. Той вероятно съдържа всички мерки, които някога някъде са били прилагани – от медиатори и образователни беседи, до свободноизбираеми предмети, профилактика. Програмата е толкова амбициознна, че някъде в полето финансиране има оставено многоточие. Поради множеството цели и мерки има риск от загуба от фокус. Включени са и мерки, които едва ли имат нещо общо с кметството – например, обсъждане на нормативни промени за решаване на проблема с неплатените здравни осигуровки, както и обучение на студенти – роми по медицина.

Община Плевен, която се прочу покрай село Мечка, също има План за действие за интеграция на ромите. В него, наред с многото приоритети и мерки, които само запълват страниците, има и конкретни неща като нов ПУП за два от ромските квартали, канализации в ромските махали на Славяново, „съвместни действия на полиция и лидерите на ромски общности по превенция“, профилактични прегледи с мобилни педиатрични кабинети. Интересно до каква степен са изпълнени.

Община Сливен също има такъв План. Най-интересното в него е описанието на т. нар. гета. В кв. Надежда живеят 12000 души, от които по данни на кметството 165 възрастни и 70 деца с увреждания. Там няма детска градина, не пише и да се предвижда. Над 90 % от жилищата в кв. Надежда и Комлука в гр. Сливен, както и ообособени ромски махали по селата (това е много повече от средното на другите махали в страната).

Живко Тодоров, кметът на Стара Загора (на снимката горе), си навлече гнева на БХК заради събарянето на незаконни постройки в „Борова гора“. Не може да се коментира дали влезли в сила закони трябва да се спазват, казва той в емоционално интервю, поместено на сайта на общината. Кметството ще кандидатства по проект за 1,5 млн. лв. за изграждането на канализация и инфраструктура в кв.“Лозенец“, насочен към притежателите на законни жилища в квартала. Предоставени са 80 общински парцела над кв. „Три чучура север“, на които ромите могат да ползват отстъпено право на строеж, ако са регистрирани като социално слаби. Общината също така прие мерки и срещу незаконната сеч, както и срещу битовата престъпност по селата (там има интересно споразумение с охранителна фирма, която предлага и социални услуги; същата услуга е започнала пилотно в Пловдивска област). Приета е и задължителната програма за образователна интеграция.

Етикети на тази статия

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>