Икономиите от образование струват скъпо

Българското образование остава недофинансирано и проектът за нов закон за Бюджета за 2017 г. не съдържа достатъчно причини да вярваме, че това ще се промени.

Това се казва в подробен анализ за образованието, изготвен от Кристофор Павлов, главен икономист на Уникредит Булбанк. Авторът посочва последиците от това за качеството на човешкия капитал и слабата позиция на България в международното разделение на труда.

БулбанкВ проектозакона за Бюджет 2017 на правителството в оставка на ГЕРБ образованието е определено като основен приоритет. Предвидените в бюджета средства са в размер на 3.6% от БВП, а когато се добавят и средствата, които може да се очаква да бъдат усвоени по ОП „Наука и образование за интелигентен растеж“, сумата вероятно ще нарасне до около 3.8%. Това е ръст от 0.2% от БВП спрямо очакваните 3.6% за текущата 2016 г. (включващи 3.5% от бюджета плюс 0.1% от европейски средства), и е точно толкова, колкото средно средства българският публичен сектор е отделял за образованието в периода 2000-2014 г.  За 2018 г. средствата, предвидени за образование в консолидираната фискална програма, намаляват до 3.5% (спад в размер на 0.1% от БВП), и по-нататък до 3.4% от БВП през 2019 г. (спад от нови 0.1% от БВП).

Заедно с ОП „Наука и образование за интелигентен растеж“, средствата нарастват до 3.7% от БВП през 2018 г. и съответно 3.6% през 2019 г. Сумите са по-малки от тези в повечето развиващи се икономики.

От групата на постсоциалистическите развиващи се икономики, страни членки на ЕС, известна като ЦИЕ (11), само три страни са отделили за образование суми, по-малки от 4% от БВП, средно за последните 15 г.

образование
Разходи за образование и резултати

На този фон едва ли е изненада, че образователните достижения на българските ученици са по-лоши от тези в повечето развиващи се икономики, посочва Павлов. Българските ученици се представят най-лошо на тестовете PISA (11-то място от 11 страни) в сравнение с връстниците си в ЦИЕ (11) в разделите четивна грамотност и математика, докато в раздела природни науки са на предпоследно място.

В същото време, качеството на човешкия капитал продължава да спада. Страната ни е съответно на 110-то и 125-то място от общо 138 страни, включени в последното изследване на Индекса за глобална конкурентоспособност, що се отнася до способностите си да привлича и задържа таланти.

Делът на заетите, включени в курсове за продължаващо професионално обучение, е нисък (22% в България при 30% средно за ЦИЕ (11) и 38% за ЕС (28)), а влошаващата се демографска картина се превръща в основен фактор ограничаващ икономиката да разкрие пълния си потенциал. България е сред най-тежко засегнатите развиващи се пазари от емиграцията на млади и образовани хора, като за периода 1990–2012 г. страната са напуснали повече от 1 млн. души или 12% от населението в началото на прехода.

Невинаги българското образование е било недофинансирано, поне не в степента, наблюдавана след кризата от 1996/97 г. В началото на прехода в годините между 1989 и 1994 г. средствата, отделяни от бюджета за образование, достигат най-високите си стойности от средно 5.3% от БВП годишно. Но след кризата от 1996/97 г., всички социални системи, финансирани от бюджета, са поставени в режим на строги икономии. Този тежък за историята на българските публични финанси период приключва около края на 2005 г., когато в резултат на политиката на строги икономии държавният дълг е редуциран до 27% от БВП.

Тогавашните правителства избират по-лесното и свързано с по-големи незабавни политически дивиденти решение – да използват оздравяването на публичните финанси, постигнато с тежки лишения от цялото българско общество през предишното десетилетие, изцяло за намаляване на данъците, пише икономистът. Това решение, освен познатите ползи, има и тъмна страна, защото с него България пропуска възможността да сложи край на периода на недофинансиране на образованието и да се доближи до нивата на средствата, инвестирани в тази ключова за икономическото развитие сфера, до тези на водещите развиващи се икономики.

Редките призиви за увеличаване на бюджетната подкрепа за образованието бяха отхвърляни с аргумента, че няма смисъл да се изсипват пари в нереформирани сектори, посочва авторът. Повечето икономисти продължаваха да настояват, че България се нуждае от инвестиции, но само, ако те са дело на частния сектор, при това за предпочитане идващи от чужбина.

Според Павлов, образованието е област, която се финансира изключително от публичния сектор, докато участието на частния сектор (извън сектора на домакинствата, разбира се) исторически остава скромно. Така например, данните на Евростат сочат, че инвестициите на частния сектор (без тези на домакинствата) са едва около 0.5% от БВП за повечето страни от Европа, като за България за годините, за които са налични данни, са средно 0.3% от БВП .

Тоест, ако публичният сектор не инвестира достатъчно в образование, ще има по-малко инвестиции в човешки капитал в икономиката като цяло.

Недостатъчните инвестиции в образование определят ролята, която страната ни има в международното разделение на труда. Например, понеже няма достатъчно квалифициран персонал, България ще произвежда предимно кабели, седалки и други сравнително трудоемки и ниско-технологични компоненти за автомобилната индустрия, страни като Полша, Унгария и Словакия ще сглобява автомобили, а Германия ще се фокусира върху маркетинга и дизайна на новите модели, като ще притежава и водещите търговски марки. При тази специализация в международното разделение на труда не трябва да се изненадваме, че като покупателна сила заплатите в автомобилната индустрия в България са от порядъка на половината от тези в Полша, Унгария и Словакия и вероятно около една пета от тези в Германия.

 

Заглавието е на economix.bg. Със съкращения

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *