Кой се страхува от новата икономика

смартфон

Грубоватият опит да се вкарат сайтовете за споделено пътуване в усмирителна риза, съшита от бюрократи, за пореден път демонстрира растящото изоставане на регулациите в България от променящия се свят.

Докато в САЩ министерството на търговията започна изследване на цифровата икономика,българският министър на транспорта обсъждаше с превозвачите заплахата от сайтовете за споделено пътуване. Това не бе първи пример за ретро регулации. През миналата година КЗК реши, че Uber не е дигитална платформа, а осъществява нерегламентирана таксиметрова дейност и услугата бе спряна.

Споделената икономика е на гребена на вълната през последните няколко години, а компании като Uber станаха символ на новата дигитална икономика. Рискови капиталисти и инвеститори, жадни да станат откриватели на новия бум, ни заливат с прогнози за потенциала на дигиталните услуги.

В тях вероятно има и доза преувеличение. В САЩ секторът ангажира 1% от заетите, като скорошно проучване установи, че хората, които предоставят услуги чрез платформи като Uber и Airbnb го правят по-скоро за допълване на доходите си. Но дори и това е осезаема промяна, която се посреща освен с надежди и с тревоги.

[textblock style=“1″]

Търговското министерство на САЩ предложи дефиниция на дигитално свързаните фирми и идентифицира повече от 100 дейности, които й съответстват. Те варират от споделените пътувания до алтернативното кредитиране.

Според това определение, дигитално свързаните фирми:

  • използват технологии като мобилни приложения, за да осъществяват P2P сделки, като се свързват директно;

  • разчитат на потребителски рейтинги за контрол на качеството на услугата;

  • предлагат на служителите, извършващи услуги, гъвкавост в решенията за работно време;

  • разчитат, че служителите ще използват собствени инструменти или активи за предоставянето на услуга.

[/textblock]

Страхът от споделената икономика

Реакцията на българското правителството бе резултат на протести на превозвачи, които се оплакаха, че държавата не прави нищо срещу растящия сив сектор. По техни оценки неформалните превози заемат 50 на сто от вътрешните и 70 на сто по международните линии. Властите предполагат, че това е дейност, извършвана по занятие – тоест, регулярно и с цел печалба, без необходимите разрешителни.

В тези аргументи има доза истина, но в основата си те не са свързани с феномена Uber.

Неформални превози се извършват в малките населени места от много години. Обикновено случайните превозвачи минават покрай спирките 5 минути преди регулярния транспорт и обират пътниците на цената на билета. По този начин те паразитират върху обявеното разписание и нанасят вреда на редовния превозвач, който е длъжен да поддържа линията, дори в дните, когато няма достатъчно пътници. През последните години този тип услуги се разрастват по две причини – първата е намаляването на броя на редовните линии заради обезлюдяването, което създава неудобство за пътуващите (за тях е по-добре да си наемат шофьор, който да ги изчака да свършат работа и да се приберат). В този случай пазарът се създава по принуда и е налице затворен кръг. Колкото повече намаляват редовните маршрути, толкова повече хората са принудени да си наемат шофьори, което ще води до отпадане на редовни линии. Втората причина за ръста на неформалните пътувания са гастарбайтерите, които често се извозват организирано до Германия или друга европейска страна и това има малко общо с дигиталната икономика.

Дигиталните технологии често развиват неформални услуги, които са съществували и преди, като ги организират и ги правят по-достъпни. Това се отнася не само до превозвачите, които крадат пътници от редовните линии, но и до хазяите, които в миналото причакваха летовници по гарите и автогарите. Днес те имат на разположение Airbnb. Мобилните приложения и останалите нови технологии не само правят подобни услуги по-евтини и по-удобни, но напълно променят начина, по който те се предоставят.

Дасега имаше само един сигурен начин да попаднете на такси с гарантирано качество – да сте в град, където пазарът е силно регулиран (от гилдия или от градската управа, има градове, където лицензът се предава едва ли не по наследство). Днес Uber решава проблема с неприятните изненади като мръсни коли и помпички чрез системата си за потребителски оценки. Репутацията вече не е неуловима характеристика. Дигиталните технологии предлагат възможности за измерване и оповестяване, каквито не съществуват в стария свят. Това позволява на Uber и Airbnb да действат като колективна марка, дори като гилдия (Uber определя цените).

Те създават и увеличени възможности за регулаторите, макар и не по начина, който те биха предпочели. Ако в стария физически свят трябва да назначите инспектори, които да провеждат дознание в колите на хората по подозрение, че превозват пътниците срещу заплащане, днес е достатъчно да се поставят разумни изисквания на посредника, който държи ключа към достъпа до пазара (например, да не праща клиенти при хора с криминално минало или психологически проблеми).

Вместо това обаче властите предпочитат лесния път на забраните.

При това споделената икономика не е единствената сфера, в която властите подтичват зад бързо развиващите се технологиии, размахвайки заканително пръст.

Неуловими граници

В представата на чиновника всеки бизнес предполага регистрация на фирма, банкова сметка с твърда месечна такса, касов апарат, служители, които работят от 8 до 17 часа в специално оборудван офис и изрядно изпълнени основополагащи ангажименти – като договор със служба за трудова медицина, противопожарни правила и входящ номер от комисията за лични данни. Когато нещо от това липсва, държавната администрация изпада в безтегловност.

Но светът на новата икономика е различен и регулирането й изисква държавната машина да се адаптира. Затрудненията произтичат от някои характеристики на дигиталните услуги, които не съответстват на установените бизнес модели:

  • Дейност по занятие и срещу заплащане

Много често хората, които се възползват от дигитални платформи, за да си докарат допълнителен доход, не го правят регулярно. Това означава, че те не са типични търговци, а от гледна точка на данъчното законодателство са получатели на случаен доход. Но този доход е трудно да се установи, както стана ясно от опита на НАП да обхване т. нар. магазини, организирани чрез платформи като olx или eBay.

В други случаи дигиталните платформи насърчават услуги, които не се извършват срещу заплащане (например, доброволчески инициативи), заплащането е минимално или е организирано като своеобразен бартер.

  • Организатор, вместо доставчик

Българското законодателство, вкл. данъчното, е основано върху презумпцията за двустранни сделки – между доставчик и получател. То се оказва безпомощно, когато системата е децентрализирана, а основният субект, подлежащ на регулиране, е организаторът на услугата, платформата, която свързва потребителите.

  • Собствен или нает актив

Компании като Uber не са нито работодател, нито собственик на активите, които се ползват споделено.

Те не са отговорни за многобройните технически изисквания към оборудването, с което се осъществява търговска дейност. Повечето от тези правила са мотивирани от съображения за защитата на потребителите. Например, не би следвало да се допуска осъществяването на таксиметрови превози с автомобили, които не са в изправност. Но покриването на изискванията може да бъде скъпо и неефективно предвид липсата на регулярност. Властите би трябвало да си сътрудничат с организаторите на услуги по спорадични пътувания, за да въведат гаранции и да разпределят отговорността.

Един пример за затруднения е опитът да се обложи с данък т. нар. лично ползване на активи, придобити или не с право на данъчен кредит. Освен облагане с ДДС (непризнаване на данъчен кредит) използването на служебен автомобил или лаптоп за лични цели в представите на НАП е непаричен доход за служителя, също като представителните разходи. Амбицията да се обхванат всички тези доходчета среща най-малко два проблема: разходите за спазване на законодателството са несъразмерно големи; справедливостта изисква НАП да приеме реципрочно третиране, когато лични активи се използват за служебни цели – също масова практика, особено в дребния бизнес.

Нови форми на заетост

Една от най-разбиващите последици от новите технологии са новите форми на заетост. Те започват да изтласкват досегашните отношения между работодател и служител. Все повече хора се препитават като фрийлансъри. Развитието на обмена от типа човек-на-човек (peer-to-peer или p2p) насърчава мнозина да изоставят твърдата заетост, за да разчитат на преки поръчки.

Наричат това гиг икономика (от гиг – голям концерт, по аналогия с музикантите, които се препитават от ангажименти). Според McKinsey този термин обхваща извършването на „случайна работа, която се договаря на дигиталния пазар”. Оценките за размера на това явление силно варират – от 1 до 8 на сто от работните места в САЩ.

Така наречените самонаети не са ново явление – от десетилетия така живеят не само музикантите, но и много представители на традиционни професии – от архитекти до водопроводчици. Дигиталните технологии променят заетостта като осигуряват поръчки на независими доставчици, фрийлансъри (например, програмисти), временно наети работници и т. н.

Общото между всички тези нови форми на заетост се свежда до две думи – гъвкавост и мобилност. Но те се изпаряват стане ли дума за регулации. Българското законодателство изисква почти винаги хората, които получяват нерегулярни доходи, да се регистрират като самоосигуряващи се и да подават една и съща декларация всеки месец, за да внесат осигуровките си върху 420 лева. В идеалния свят на бюрократа всеки независим изпълнител трябва да регистрира ЕООД и да се осигурява сам, като му се вменяват данъчни и осигурителни задължения преди още да има доход.

Не е изненада, че мнозина не го правят. Те са и трудно откриваеми от НАП, ако получават плащанията си от чужбина – например, чрез freelancer.com. Липсата на удобна рамка, която да им позволи да се осигуряват в съответствие с доходите, които получават, оставя хората, които не се радват на официална заетост, без възможност за социално осигуряване, а и без достъп до обичайни банкови услуги. Затова е добра идея например, да се даде възможност на хората, които работят по дълготрайни поръчки да откупуват стаж за минал период, естествено при условия, които са равнопоставени със самоосигуряващите се с регулярни вноски.

Това е и пречка пред иновациите, които рядко се раждат в резултат на работа в офис от 8 до 17 часа.

И още предизвикателства

Друга сфера, в която регулациите не са помръднали много от миналия век, е свързана с разплащанията и финансирането на бизнеса. Много продавачи на дигитални стоки и услуги по света не налагат твърда цена, а разчитат на дарения (включително Уикипедия) или на цената, която самият купувач определя (според емблематичния експеримент на „Рейдиохед” от 2007 г.). Малцината, които се опитват да приложат тази нелоша практика у нас (понякога единствено възможната за малки кампании, медии или други творчески проекти, които не искат да зависят от спонсори и рекламодатели), рискуват да обясняват дълго как идеите им са съобразени със Закона за ДДС или закона за местните данъци, където са даренията.

Няма съмнение, че навлизането на новите технологии няма да спре до споделените пътувания или платформите за наемане на домашни помощници и фрийлансери. Финансовите услуги са следващата голяма промяна. Тя включва приложения за разплащания, сайтове за алтернативно кредитиране, управление на портфейли. Новите финансови технологии разчитат силно на алгоритми и обработка на статистически данни, за да управляват риска, а не по-консервативни методи като обезпечения с имоти.

Въпрос на време е и у нас да стъпят или да се развият сайтове от типа на Kickstarter (за групово финансиране) или компании за директно p2p кредитиране като Lending club. Как ще се справят с това българските власти, които срещнаха огромни затруднения да регулират проста схема като популярните каси, не е въпрос, който предполага оптимистичен отговор.

Статия за сп. МЕНИДЖЪР

Как интернет притисна медиите

интернет

Натискът, който интернет, по-точно Google, Apple и Facebook упражняват върху медиите, отдавна не е новина. Той води до постоянно намаляване на цените и приходите, до съкращения на хора и до падане на журналистическите стандарти. Първата жертва на натиска за намаляване на себестойността на информационната единица бяха скъпите журналистически продукти – разследванията, репортажите от горещи точки, дори вътрешните репортажи. Ако днес нямаме достатъчно добра информация за това, което се случва в Сирия, това не се дължи само на „Ислямска държава”.

Бумът на социалните мрежи и аматьорската журналистика (блогове, активисти) не е в състояние да компенсира това оттегляне: няма кой да върши рутинната журналистическа работа, тъй като тя не е толкова привлекателна за спонтанни автори. Второ, активистите достигат по-скоро на случаен принцип по мейнстрийм медиите и до вниманието на широката публика. И трето, аматьорската журналистика, дори когато авторите имат квалификацията да пишат по темата, не може да преодолее две бариери – финансовата (всеки репортаж, който отива по-далеч от анкета със случайни граждани на улицата, е свързан с разходи) и правото за достъп до източника на информация (акредитация).

Натискът на интернет върху медиите протича по няколко канала:

Първо, съгласно неокласическата доктрина пазарите постигат равновесие, когато цената клони към пределните разходи. Информационната стока е трудна за производство, но лесна за възпроизводство. Една статия се копира с един клик и това на свой ред означава, че пазарът постига равновесие, когато цената клони към нула. В рамките на познатите разбирания за пазара не съществува решение на загадката как следва да се възстановят разходите (средните, а не пределните разходи), направени за производството на един музикален запис, статия или филм в дигитален формат.

Това означава, че дори да създадете добър продукт, ще стои въпросът как да го монетизирате. Все по-често авторите и инвеститорите в дигитално съдържание осребряват популярността и влиянието си извън конкретния пазар. По този начин се разкъсва връзката между качествата на информационния продукт, вложените усилия в неговото създаване и наградата под формата на популярност. (Замислете се колко малко от популярните имена всъщност продават продукта на труда си, който служи като алиби за тази популярност.) Ако през 20 век вестниците търгуваха вниманието (а не прекия си продукт) на рекламния пазар, днес все по-голяма част от авторите и изпълнителите разчитат на други, още по-далечни пазари, за да монетизират постигнатото на пазара на информация. Мнозина успяват да монетизират себе си като бранд, каквото е и световната тенденция. Певците не печелят от продадени билети, а от участие в риалити формати, актьорите печелят от реклами, а авторите на вестниците – е, те почти никога не печелят допълнително от усилията си, освен ако не ги наемат в някой проект.  До търговията с влияние има само една крачка.

Второ, новите технологии свалят драстично бариерата за навлизане в медийния пазар. Това е най-очевидно при онлайн медиите, но вече дори създаването на телевизия не е толкова капиталоемко начинание колкото беше преди. Широко се  отваря вратата за конкуренция, включително от блогове, както стана дума. В редица случаи това е конкуренция не за дял от рекламните постъпления, а за част от вниманието на потребителя, което все повече се изплъзва към забавното, лесно смилаемо съдържание.

Свалянето на бариерата за навлизане на медийния пазар в съчетание с почти нулевите разходи за копиране водят до информационно излишество, по-точно до претоварване с информация, която в голямата си част е еднообразна. Проблемът не е в количеството, а в качеството и затруднената му оценка. Откриването на зрънце полезна и ценна информация (на сигнал сред шума) се затруднява. Google, Apple и Facebook се справят все по-зле с филтрирането на информационния боклук. Откъде се взема този боклук?

На трето място, благодарение на интернет, стана възможно да се произвеждат статии чрез копи/пейст – често за време, което е по-малко от времето за прочитане и осмисляне на даден текст. Това от своя страна има три важни последици.

Първо, вън от всякакво съмнение е, че по този начин се поощрява присвояването на чужд труд. Невинаги този вид кражби са нарушение на авторско право (фактите не са обект на закрила). Но „добиването” на един важен факт обикновено изисква прочитане на десетки страници сух текст. Необходими са предварителни инвестиции в квалификация, защото само грамотен журналист може да разграничи новото и същественото и да го интерпретира правило. То изисква и изграждане и поддържане на контакти с източници на информация. Липсата на съдебна практика при защитата на авторски права и упадъкът на саморегулациите и журналистическата етика не позволяват да се възнаградят усилията на автора, който е инвестирал времето си в откриването на новина. Копи/пейст води до намаляване на времето и усилията за създаване на оригинално съдържание и засилва уеднаквяването на медиите. Те все по-често са склонни да цитират получена наготово информация (прессъобщения или изявления в сутрешни блокове) с малко или никаква доработка и това ги прави лесни за манипулиране.

Второ, след като е технически възможно една новина да се произведе за 3 минути и половина чрез копи-пейст, то невидимите механизми на конкуренцията (включително конкуренцията на работното място) рано или късно ще сведат обществено приемливото време за производство на новини до 3 минути и половина (виж Умосмукачната система).

Трето, този информационен конвейр постепенно елиминира времето за проверка, обогатяване и изясняване на новините. Една новина, която е копи-пейст на получено наготово прессъсобщение и новина, която съдържа коментар на засегнатите страни, биха получили приблизително еднакъв брой кликове*, но ако първата се прави за три минути и половина, втората отнема три часа и половина и дори повече. Като се има предвид, че голямата част от публиката се ограничава до заглавието и водещия абзац (наричам това обиране на каймака), то усилията за добавяне на подробности рядко се отплащат.

Има задълбочаващо се противоречие между намаляващите почти до нула пределни разходи, свързани с възпроизводството на една готова новина и растящите пределни разходи (намаляваща пределна производителност) за доработка на първичната информация.

* Безплатното потребление на новини често се извършва под формата на сканиране, а не четене на текст. Бързайки, много хора коментират статии само въз основа на заглавието и дори са ми предлагали да напиша уточнение за нещо, което вече е написано в текста. Това съм наблюдавала и в Дир.бг, и – по-рядко, в Economix.bg. По мои наблюдения средно под 20% четат докрая.

Откъс на статия, публикувана на: ivaninamancheva.eu