Митове за еврото, дълга и реформите

еврозоната
Германия днес одобри спасителна програма за Гърция, за трети път от май 2010 г. Гласуването в Бундестага бе повод отново да се коментира кризата на еврото. Във FT Мартин Сандбу, авторът на книгата Europe’s Orphan: The Future of the Euro and the Politics of Debt коментира някои от митовете за спасителните програми. Статията е обобщение на книгата, чието издаване предстои. Ето основните моменти от нея.

От самото начало аргументът на германския канцлер Ангела Меркел бе, че няма алтернатива на спасителните програми и еврото няма да оцелее без тях. Дефолт на страна-членка ще разпространи заразата и ще застраши стабилността на еврозоната. Заемите обаче трябва да бъдат срещу реформи, за да се гарантира, че парите на данъкоплатците ще се върнат.

Но наистина ли нямаше алтернатива на спасителните програми? Внимателният прочит на икономическите изследвания подсказва, че подходът на еврозоната е изграден на слаби основи.

Според Ашока Моди, бивш заместник директор в МВФ, политиците в еврозоната живеят върху митове и са обединени от груповото мислене, изградено върху тях. Тъй като няма демократична отговорност (голяма част от лидерите в ЕС не са избрани от гражданите) те са свободни да правят грешка след грешка.

Елитът в еврозоната възприе идеята за „пари срещу реформи” като необходимост за поддържането на валутния съюз. Най-директната заплаха срещу нея – от Сириза, бе осуетена когато останалите страни – най-вече Германия, дадоха да се разбере, че са готови да извадят Гърция от еврозоната вместо да обсъждат алтернативи.

Идеята за липса на алтернативи мотивира усилията за „завършване” на европейския икономически и паричен съюз. Тези усилия за по-дълбока интеграция бяха представени в т. ра. Доклад на петимата президенти, написан от лидерите на петте най-влиятелни страни и институции на ЕС, според който са необходими реформи, за да може еврото да функционира правилно.

През юни, например, Марио Драги, президентът на ЕЦБ, заяви, че паричният съюз налага структурни реформи, като правила, засягащи трудовия пазар, от центъра – „не само на национално , а на европейско ниво”.

В статията се разглеждат четири широко разпространени вярвания за еврото.

Еврото подкопава експортната конкурентоспособност

Конвенциалната истина
Еврото подкопава най-слабите икономики в годините на подем, като съдейства за повишаване на заплатите в тези страни, като прави техния износ по-неконкурентоспособен. След кризата, фиксираният курс на еврото не позволява да девалвират валутите си, което би направило износа им отново конкурентен.
Неудобният факт
Повечето от периферните икономики като Ирландия и Южна Европа запазиха своя пазарен дял от 1999 до 2007 г., въпреки възхода на Китай
Под повърхността
Защо този износ остана висок дори след като разходите за труд се повишиха много по-бързо в периферните страни, отколкото другаде. Възможен отговор дават икономистите на Банк дьо Франс Guillaume Gaulier и Vincent Vicard. Те измерват сделковите разходи за труд поотделно за секторите, които участват в международната търговия и които не го правят. И откриват, че голямата част от повишението на заплатите е във вътрешните сектори като строителството и държавните служби.
Също така има значение между износ в стойностно и натурално изражение. Периферните страни изнасят по-малко за повече пари. А според ЕК Португалия и Гърция изнасят с една трета по-малко отколкото техните географски и икономически характеристики предполагат.
Урок
Загубата на експортна конкурентоспособност чрез ръста на заплатите не е причина за натрупването на дългове в периферията. Големият приток на капитал подхрани бум на вноса и инфлация на заплатите, но по-малка в секторите, включени в международната търговия.

Ако една страна закъса, е необходима спасителна програма

Конвенционалната истина
Няма алтернатива, тъй като като дефолт по суверен дълг ще има опустошителни последици.
Неудобният факт
Суверенните дефолти почти винаги са последвани от по-бърз растеж и подобрена кредитоспособност. И икономическите изследвания показват малък риск от заразяване. Под повърхонстта
ЕЦБ под управлението на Жан-Клод Трише бе изключително враждебна към идеята да се позволи държавен дефолт и преструктуриране на дълга. Това осуети предложението на Меркел да се позволи преструктуриране на дългове по време на срещата й с френския президент Никола Саркози през 2010 г. в Довил. Но проучване на Carmen Reinhart и Christoph Trebesch показва две големи вълни на преструктуриране на суверенен дълг – Европа през 30-те години и развиващите се пазари през 80-те и 90-те. Трудно е да се намерят доказателства за сериозно заразяванe
Урокът
Преструктурирането на суверенен дълг не е плашило. Изследователи на ЕЦБ приписван половината от причините за паниката на пазарите през 2010-2012 г. на опасения от редоминиране на дълга в национални валути.

Фискалният съюз омекотява шоковете

Конвенционалната истина
Елементарната икономическа теория твърди, че паричният съюз се нуждае от достатъчно общи фискални ресурси, за да може страните да абсорбират шокове, които засягат някои страни по-силно.
Неудобният факт
Добре функциониращи парични съюзи – като САЩ, споделят малко фискални рискове. Роля за абсорбиране на фискалните шокове играят финансовите пазари.
Под повърхността
Казусът със споделянето на рискове срещу асиметрични шокове – трансфера на ресурси към райони с по-лошо положение, следва основни принципи на застраховането (солидарността – б.р.). Както посочва Нобеловият лауреат Жан Тирол това е валидно независимо от паричния съюз.
Изследвания на МВФ показват, че наистина има повече споделяне на риск във федерални държави като САЩ и Германия. 80% от икономическите колебания в тези страни се изглаждат в тези страни спрямо 40% между страните от еврозоната. По-голяма част от това изглаждане става чрез частни канали. Банките, кредитните пазари и инвестициите изолират разполагаемите ресурси. Бюджетната застраховка, обратно, компенсира само 15% от спада в отделните щати в САЩ и 10% в Германия. Даниел Грос също смята, че постигането на фискална солидарност в американски модел ще бъде от ограничена полза за еврозоната.
Урокът
Фискален съюз ще допринесе малко за справяне с рисковете. Да се изгладят 10-15% от спадовете в отделни страни е по-добре от сегашното ниво на споделяне на фискалните рискове – 1 на сто. Но голямата възможност е постигане на по-голяма финансова интеграция.

Решението са структурни реформи

Конвенционалната истина
Периферните страни трябва да предприемат структурни реформи, за да направят дълга си устойчив и да догонят страните от ядрото на еврозоната.
Неудобният факт
Проучвания на МВФ показват малък положителен ефект на структурните реформи върху производителността и БВП – понякога нула или отрицателни ефекти (има значение дали са проучвани дългосрочни или краткосрочни ефекти – б.р.).
Нито теорията, нито иконометричните свидетелства подкрепят идеята, че структурните реформи са добри за растежа, казва Моди. За трудовите реформи, дори на теория резултатът е двусмислен, а за реформите на продуктовите пазари – те понякога водят до растеж, но големият ръст идва от пазарни структури, които не са признати за високо конкурентни.
Последният World Economic Outlook на МВФ измерва краткосрочните до дългосрочните ефекти на реформите върху производителността. Реформите на трудовия пазар намаляват производителността, докато мерките на продуктовите пазари ги увеличават.
Друго изследване на IMF оценява с колко структурните реформи ще увеличат БВП на периферните страни от еврозоната. След пет години на реформи (на трудовите и продуктови пазари) производството би било с 3.7% по-високо отколкото ако няма реформи. Дори в дългосрочен период, продуктовите реформи биха повишили БВП с 8.6%, а либерализацията на трудовия пазар – само с 2.2 на сто.
Урокът
Предполаганият растеж в резултат на структурните реформи не е убедителен. Дори когато изследванията намират положително влияние, то е толкова малко, че не променя значимо поносимостта на дълга или жизнения стандарт в периферните страни.

Дългосрочните рискове на ръста на минималната заплата

работници

Правителството предлага минималната работна заплата да се обвърже със средната, като бъде между 35 и 55 на сто от нея. В момента тя е 380 лв., а според тригодишната бюджетна прогноза ще бъде увеличена на 420 лв. от догодина. Работодателите настояват прагът да не надхвърля 40% от средната заплата. Това е резултат от препоръка на Европейската комисия за определяне на ясни и прозрачни насоки за нарастване на МРЗ.

Минималните заплати, когато определени вниманието са един от примерите за изключение от правилото, че търсенето намалява, когато цените растат. Но големите увеличения на минималното заплащане са игра с бъдещето на хората, пише „Икономист”, присъединявайки се към активните дискусии по темата в Европа и САЩ.

Много изследвания, както в САЩ, така и в Европа, показват, че на ниски нива, под 50% от медианния доход на зает на пълен работен ден, с по-ниска ставка за младите, минималната работна заплата не унищожава работни места.

Когато Великобритания установи новата минимална заплата през 1998 г., дежурните песимисти прогнозираха, че работните места ще изчезнат. Заетостта се оказа жилава. Минималните заплати балансираха надмощието на фирмите при договарянето cъс служителите, нежелаещи да поемат риска от смяна на работата. Те може дори да са увеличили производителността и да са намалили текучеството, като са накарали работниците да ценят позицията си.

Окуражени от този резултат, мнозина настояват шумно за много по-щедри минимални заплати.

В Америка участниците в кампанията искат федералната работна заплата да нарасне повече от два пъти, спрямо сегашните 7.25 долара на час до 15 долара или 77% от медианния среден доход. Те имаха известен успех – няколко големи града, включително Ню Йорк, планират да въведат поетапно 15-доларовата минимална заплата, а двама конкурента на Хилъри Клинтън за президентската номинация на демократите подкрепят тази политика. Във Великобритания консервативното правителство преодоля технократите, които обикновено установяват прага на заплатите, за да го повишат от 47% на 54% от средното заплащане. Германия въведе минимална заплата, която е резонна, например, в Кьолн, но достига щедрите 62% от медианната заплата в източната част на страната.

[textblock style=“2″]

Изследванията

През 1993 г. Дейвид Кард и Алън Крюгер установяват, че заетостта в ресторантите на Ню Джърси всъщност се увеличава в отговор на ръста на минималната заплата. Това предизвика голяма дискусия и критики от опонентите им Дейвид Нюмарк и Уилям Уошър, които използват различни методи, за да покажат, че минималната заплата вреди на заетостта. Този дебат не е приключил, макар че страните сближиха позициите си. Сега спорът е между тези, които твърдят, че е налице малък отрицателен ефект и тези, които твърдят, че изобщо няма такъв.

Това кара по-високите минимални заплати да изглеждат привлекателна политика. Някои предлагат те да се обвържат с инфлацията или средната заплата, което би направило увеличенията автоматични.

Но няколко нови проучвания са повод за по-внимателен подход. Първото е на Исак Соркин от Университета в Мичиган, който твърди, че фирмите могат да заместят хората с машини в отговор на увеличение на минималното заплащане, но това става бавно. Фирмите могат да си спестят инвестицията в спестяващи труда машини, ако минималната работна заплата ще ги засегне по-малко с времето. Но те биха могли да реагират по различен начин на по-постоянно увеличаване. Изследвайки ефекта на постоянното (обвързано с инфлацията) увеличение, той показва, че слабите краткосрочни ефекти са съпроводени със 100 пъти по-силна дългосрочна реакция. Второто му изследване е заедно с Даниел Аарансон и Ерик Фенч и е концентрирано на ефекта върху различните ресторанти. Увеличенията на минималната заплата изваждат някои независими компании от бизнеса и ги заместват с вериги, които разчитат на по-голяма автоматизация.

Също така Михаел Уитър и Джефри Клемънс от Университета на Калифорния, Сан Диего, проследявайки данните за ръста на минималните заплати през 2007 г., откриват, че те редуцират коефициента на заетост с 0.7 процентни пункта и водят до намаляване на вероятността нископлатените работници да бъдат наети с 6 процентни пункта.

Много икономисти посочват, че мерките за намаляване на бедността имат противоречиви резултати. Изследване на Джоузеф Сабиа и Ричард Бъркхаузер от 2010 г. открива, че само 11.3% от работниците в САЩ, които биха спечелили от увеличаване на минималната часова ставка до 9.50 долара, са от бедни семейства. Предишно негово изследване установи, че заетостта на самотните майки намалява с 6% при всяко увеличение на минималната заплата с 10 на сто.

Последното изследване е на Джонатан Меер от A & M University и Джереми Уест от MIT. Техните резултати показват, че постоянно увеличение на минималната работна заплата с 10%, може да намали растежа на заетостта с 0.3 процентни пункта годишно, което се натрупва в дългосрочен период. Това е най-силно изразено върху младите и нискоквалифицираните.

[/textblock]Малко се знае за дългосрочните ефекти от умерените минимални заплати.

Една от опасностите е, че високите минимални заплати ще изтикат някои работници завинаги извън работната сила. Един строителен работник, който е загубил работата си по време на рецесия може да очаква да бъде нает, когато икономиката започне да расте. Един касиер с малко умения, който след въвеждането на висока минимална работна заплата стане по-скъп от касова машина на самообслужване, няма този късмет. Аргументът на британското правителство – че по-силната икономика ще генерира достатъчно работни места, за да замести тези, които са загубени поради по-високата минимална заплата, е неискрен: работните места все още са загубени. Това е причината Милтън Фридман да описва минималните заплати като форма на дискриминация срещу нискоквалифицираните.

Сега е най-лошото време за увеличаване на цената на труда,  твърди британското списание. Технологичният напредък позволява на фирмите да заместват все повече хора с компютри и роботи. Според популярното изследване на Карл Бенедикт Фрей и Майкъл Озбърн през следващите 20 години под заплаха са половината работни места. Една по-висока минимална заплата ще окуражи инвестициите в технологиите, които да ги заместят. По-високите минимални работни заплати също така ще засегнат работещите в търгуемите сектори като туризма и промишлеността, където те са изправени пред риска да отстъпят позиции на чуждестранни конкуренти.

Иронията е, че минималните заплати са лош начин за битка с бедността. Бюджетната служба на Конгреса смята, че една пета от предимствата ще отидат при тези под прага на бедността. Във Великобритания най-богатите домакинства биха спечелили повече от най-бедните, тъй като много нископлатени работници са вторият или третият работещ член на домакинството.

Възможни са по-добри решения. Данъчният кредит (добавките към дохода на нископлатените) са по-ефективен начин за подпомагане на бедните, заключава  „Икономист“.

Такава алтернатива е негативният данък, предложен от Милтън Фридман. Както писахме по време на дебата на безусловния базов доход, това е смислената част от предложението, което на пръв поглед изглежда като краен комунизъм.

Известният изследовател на Кейнс лорд Робърт Скиделски наскоро се застъпи именно за безусловния базов доход (данъчен кредит) като алтернатива на повишението на минималната заплата. В статия за Project Syndicate той коментира, прехвърлянето на увеличението на цената на труда от данъкоплатците към работодателите е грешна стратегия. Причината е, че за все повече хора, трудът ще бъде все по-малък източник на доходи.

Този дебат трябва да се разглежда в контекста на последните предложения на британския финансов министър Джордж Озбърн. Той настоява да се отрежат 12 млрд. паунда от щедрите социални програми на Великобритания през следващите четири години, в това число 9 млрд. паунда от данъчния кредит за работещите бедни. За да се компенсира това, се предвижда увеличаване на минималната заплата от 6.50 паунда на час на 9 паунда на час.

Връщайки се на българска територия и обобщавайки дебата, трябва да отбележим, че определянето на минималната заплата в диапазон, а не автоматичното й обвързване с ръста на средното възнаграждение е правилно. То трябва да бъде обвързано с определянето на социалните плащания (данъчен кредит плюс детски), което предполага пълна промяна на критериите и механизма за подбор на бенефициенти. И в двата случая (минимална заплата и данъчен кредит) е необходим механизъм, който да е съобразен с икономическия цикъл. Ръстът на минималната заплата намалява търсенето на труд, а увеличаването на социалните плащания намалява стимулите за труд. Такъв подход би изпълнил със съдържание бъдещия Фискален съвет – именно тази институция, която ще оценява в цялост перспективите на икономиката, може да даде по-надеждни препоръки от Тристранния съвет за това в коя част от диапазона да се позиционира минималната заплата.