Болестта на разходите

Болници

Или защо ръстът на производителността води до относително поскъпване на здравните и други услуги

От Уилям Баумол

(Резюме на книгата)

Проф. Баумол обяснява защо ръстът на производителността на труда в производствения сектор и невъзможността от подобно увеличение на производството на един зает в секторите, които предоставят услуги лице в лице – например, обучение в класни стаи или представления на живо, води до повишаване на цените. Това е и икономическото (несвързано с корупция и лоши практики) обяснение за постоянно растящите публични разходи за здравеопазване и образование.

През 1980 г. е струвало 3500 долара година, за да се посещава бакалавърска програма (включително общежитието). През 2008 – 20 500 долара и ако този тренд се запази към 2035 г., годишната такса в най-добрите частни университети ще достигне 200 000 долара.

Здравните грижи и представленията на живо също са жертва на тази тенденция на растящи разходи, която се нарича болест на разходите или болест на Баумол. Според икономиста Уилям Баумол тя е резултат от безпрецедентния ръст на производителността, който доведе до ръст на жизнения стандарт в света, е съпроводен с по-бързо нарастване на разходите за здравеопазване, образование и други услуги, които изискват лично участие и не са податливи на замяна на човешкия труд с машинен.

Цените на тези услуги растат по-бързо от инфлацията. От1948 до 2008 г. ИПЦ в САЩ расте средно с 4% годишно, а лекарските услуги – с 5%. Макар разликата да не изглежда голяма тя води до реално увеличаване на цените на лекарските услуги (с елиминиране на инфлацията) с 230% за тези 60 години. През последните 30 години, болничните услуги нарастват още по-бързо – с 8% годишно. Това е реален ръст с 300 процента.
От 1995 до 2004 разходите за образование на един студент растат за всяка от седемте развити страни, за които има данни. Американските разходи не само са по-високи от останалите, но и растат по-бързо – с почти 5% годишно.
Има много причини за този ръст – например, корупция, неефективни държавни разходи, застаряване на населението или търсене, индуцирано от предлагането и страх от съдебни дела срещу лекари. Но основната е самата природа на трудово-интензивните услуги. Растящите разходи са неизбежна част от икономическия прогрес.

Болестта на разходите следва от природата на т. нар. лични услуги, които изискват непосредствено взаимодействие между предоставящия и получаващия услугата. Докторите, учителитет и библиотекарите предоставят услуги лице в лице. Тези услуги поскъпват относително, в сравнение с останалата част от икономиката. Затова Баумол нарича личните услуги стагниращ сектор, докато производственият сектор в по-голямата си част се отнася към прогресивния сектор.
Ако производителността в един автомобилен завод нарасне с 2% и заплатите също нараснат с 2%, без да се променя броя на заетите (според предположението на Баумол), то цената на продукцията ще остане непроменена. Производителността, измерена като трудови разходи за производство на един автомобил, е без промяна, но времето за производството й ще намалее. В здравеопазването е трудно да се постигне увеличение на производителността – време за преглед за един пациент, например, без намаляване на качеството.
След Втората световна война производителността в неселскостопанския бизнес сектор в САЩ е растяла средно с 2% годишно, докато производителността на труда в средното образование е намаляла, като средният брой ученици на учител в държавните училища е намалял от 25 в началото на 60-те на 15 през 2006-2007.
Тъй като растящата производителност увеличава заплатите в цялата икономика, но различният темп на ръста й води до растящи реални разходи в някои индустрии и относително намаляване на реалните разходи в други. Ако в резултат на увеличението на производителността се стигне до ръст на заплатите в цялата икономика с 2%, той ще бъде компенсиран в прогресивния сектор, но в сектора на личните услуги няма съответстващо увеличение на производителността. Следователно, ако заплатите на лекарите също нараснат с 2%, то това ще се пренесе върху цените на техните услуги. С годините тези увеличения се натрупват, което прави цените на личните услуги и съответно разходите за здравеопазване, образование, издръжката на полицията и т.н. по-големи.

Има две причини, поради които ръстът на производителността в стагниращия сектор се изплъзва. Първо, тези процеси не се поддават на стандартизация. Хиляди идентични автомобили могат да бъдат произведени на конвейр, но авторемонтната дейност изисква първо да се проучи какво не е наред и да приложи поправка спрямо индивидуалния случай. Втората причина е, че качеството на личните услуги зависи от количеството труд, вложено в производството. Трудно е да се съкрати времето за хирургична операция или за изпълнение на едно музикално произведение.
Има и изключения, когато живият контакт не е непременно предпочитан – някои медицински дейности се извършват по-добре от роботи или скенери, отколкото от донори. Видеозаписите на лекции или записите на музика може да са друг пример.

От 1986 до 2008 цените на правните услуги в САЩ изпреварват инфлацията средно с 1.5% всяка година. Докато производителността в промишленоста расте с 3% годишно, тази в услугите е нараствала с 1%.
Баумол привежда и данни за производителността в Англия, Италия и Китай от книгата Ангъс Медисън The World Economy: A Millennial Perspective, от които се вижда, че производителността започва да расте едва след Първата индустриална революция – първо в Англия през първата половина на 19 век, а след това в Италия. Ключовите приноси са изобретения като парната машина и електричеството, както институционални иновации като договорното право и патентната защита. Както пише Йозеф Шумпетер, в този период иновациите осигуряват конкурентно предимство. Преди индустриалната революция не е имало такова разминаване в относителните цени на различните сектори.

Следва

Да заложиш срещу Системата

Големият залог

The Big Short (издадена на български със заглавието „Големият залог”) – бестселърът на Майкъл Луис от 2010 г., е задължително четиво за тези, които искат да разберат финансовата криза не само чрез сухите факти. Луис предлага поглед към един малък сегмент, разказвайки историята на няколко човека, които са успели да спечелят от кризата.

Те усещат някъде около 2005 г., че ипотечният пазар и процъфтяващата индустрия за сложни финансови инструменти, свързани с него, са изградени на гнила основа и правят своя залог срещу Системата.

Твърденията, че някой е предвидил финансовата криза, вече не са нещо забележително. Те са малко като средновековните знамения, съпътстващи чумата и други бедствия. Можем да посочим мнозина, които имат права върху признание за пророчеството – от Питър Шиф и Джон Полсън до Нуриел Рубини и Робърт Шилър. Последният например е цитиран от „Ню Йорк Таймс” да казва през същата година, че имотната мания е поредният балон, който ще свърши зле, както всеки друг балон. Но едно е да разбираш, че жилищният балон ще се спука и да виждаш проблема на макро ниво, друго е да прокараш нишката от ипотечните кредити до сложните финансови инструменти и да откроеш кои точно са най-уязвими. И има разлика между това да предвидиш кризата и да намериш начин да спечелиш от нея – тоест да изчислиш правилния залог и да ти стиска.

Но това, което прави книгата на Луис забележителна, е комбинацията между нейната документална стойност и човешките истории.

Книгата и филмът разказват за хора, които по всички стандарти са аутсайдъри или чудаци – бивш лекар и настоящ мениджър на фонд, обсебен от числата, гневен финансист, трудно възстановяващ се от лична трагедия, живеещ в изолация бивш финансист… Но идва кризата и с това възмездието на тези, които не вярват в Системата. Самодоволните банкери, които твърдят, че пазарът е стабилен, а печалбите – гарантирани, губят, нашите герои печелят. Чувството за справедливост на публиката е възнаградено (с една малка особеност – победителите печелят на фона на общото нещастие, защото кризата остави мнозина без работа или със съсипани спестявания).

Такъв обрат неизбежно би привлякъл радушен прием сред хората, които отхвърлят груповото мислене, както и сред хората, критикуващи Системата. А фактът, че филмът е основан върху една от най-популярните книги за финансовата криза, прави успеха му задължителен.

Но режисьорът на The Big Short изглежда не е бил сигурен в това, затова се подсигурява с набор звезди в главните роли и, за да е още по-бляскаво, ангажира още звезди извън сюжета. Така Селена Гомес се появява ни в клин, ни в ръкав, за да обясни синтетичните CDO, и то в компанията на Ричард Талер.(Проф. Талер е на голяма почит в този сайт, но синтетичните облигации не са неговата област – б.р.). Този отчаян ход за търсене на популярност е странен, когато основната ти задача е да разкажеш историите на хора, които отхвърлят общоприетото. Това, което спасява филма, е добрата актьорска игра, особено на Крисчън Бейл (виж нататък).

Кой кой е в карето финансисти

Филмът, както и книгата разказват за четирима аутсайдери, които успяват да предвидят и да спечелят от финансовата криза.

Майкъл Бъри (фантастичен Крисчън Бейл) е основател на хедж фонда Scion Capital LLC, който той ръководи от 2000 до 2008, когато затваря фонда, за да се фокусира върху личните си инвестиции. Той е един от тези инвеститори, които залагат на срив на ипотечния пазар в САЩ и сложните финансови инструменти, изградени върху него. Освен в The Big Short, той е описан и в книгата на Грегъри Зукърман Greatest Trade Ever: How John Paulson Bet Against The Markets and Made $20 Billion.

Бъри, по собствените му признания, има синдром на Аспергер (близко до аутизма състояние, един от признаците е маниакален интерес към дадена област), което му помага да види това, което другите не виждат. Докато Уолстрийт преопакова проблемни ипотеки в облигации, Бъри изчита хиляди проспекти на второкласни книжа, обезпечени с ипотеки.

Бъри се описва сам като аутсайдър, който търси свои идеи и независимо в коя група е, винаги я гледа отвън и я анализира. Неговият фонд има възвращаемост от 61% на годишна база от 2000 до 2008 г.

Надявах се, че кризата ще доведе до ера на лична отговорност, но това не стана, пише той в блога си, посочвайки спасяванията на банки. „Политиката на нулеви лихви разруши обществения договор за поколения здраво работещи американци, които спестяваха за пенсиониране, само, за да открият, че техните спестявания не са достатъчни. И лихвата, която Федералният резерв плаща върху свръхрезервите на кредитните институции чупи паричния мултипликатор и арестува заемите за МСП, където се извършва създаването на работни места и ръста на заплатите. Правителствените политики и регулации в следкризисната ера помогнаха за изпразването на американската средна класа повече отколкото частният сектор. Тези промени дори увеличиха разликата в богатството, като направиха собствениците на активи по-богати за сметна на наемателите.” Капитализмът е поставен на изпитание, заключава той.

Имената на останалите от карето финансисти са променени.

Марк Баум (героят на Стив Карел, който се справя блестящо с противоречивия образ) всъщност е Стив Айсман, управляващ директор на Frontpoint Partners. Героят на Райън Гослинг (защо са избрали точно него е една от много загадки на режисьора) не е Джаред Ванет, а Грег Липман, трейдър в Дойче банк. Той има доста важна роля, макар и не във филма. Липман успява да се пребори – трудно, по думите му, за изграждането на къса позиция на стойност 5 млрд. долара срещу второкласните ипотеки (тук това е документирано). Въпреки че Дойче печели от това, той напуска банката, за да основе свой хедж фонд.

Героят на Брад Пит – Бен Рикърт, е основан върху Бен Хокърт, партньор в Cornwall Capital partners, гаражен хедж фонд, който през 2006 г. има 30 млн. долара.

Двамата младежи, които са негови партньори и се радват на залога, докато не разбират, че играят срещу цялата финансова система, са Чарли Гелър (истинско име Чарли Ледли) и Джейми Шипли (истинско име Джейми Май).

Кой ще мигне пръв?

Има няколко ключови момента в историята. Единият е, когато Юджин Сюй – сътрудникът на Липман, изучавайки влиянието на ръста на жилищата върху събпрайм ипотечните кредити, изяснява, че за дефолт не е нужно цените да паднат рязко, а да забавят темпа си на растеж. Тогава Липман убежда Айсман да влезе в играта.

Но теорията трудно се превръща в практика. В началото на 2007 г., просрочията по ипотеки растат, но котировките на ипотечните облигации са стабилни. Рейтинговите агенции не реагират, нито Комисията по ценните книжа. Част от инвеститорите изтеглят капиталите си от фонда на Бъри. Айсман опитва да привлече публичното внимание към неизбежния крах.

Умопомрачителната търговия с ипотечни деривативи продължава да расте, дори след като става ясно, че качеството на заемите, върху които те са изградени, е съмнително. (Едни от запомнящите се епизоди във филма са човек, който е успял да изтегли ипотека на името на кучето си, и самохвалствата на ипотечните брокери.) Това е една твърде бавна корекция, както вероятно би признал дори Юджийн Фама. За героите от филма тя е изпитание, криза на доверието. Липсата на пазарна корекция им носи загуба на пари (продължават да плащат премиите) и/или на клиенти. В един момент героят на Крисчън Бейл казва: „Може и да греша, само че не зная как”.

Когато все пак настъпва крахът през 2007 г., FrontPoint удвоява активите си от $700 млн до $1,5 млрд. Залозите на Cornwall Capital срещу ипотечните облигации увеличават капитала на фонда от $30 млн до $135 млн. Само през 2007 г. Бари печели $750 млн.