Програмата на кабинета се нуждае от повече височина

Бойко Борисов поема третото си правителство в сита година. Но трябва да мисли какво ще остави след 2020 г.

Случайните съвпадения понякога са добър знак. В началото на месеца, докато ГЕРБ и Обединените патриоти очертаваха контурите на третото правителство на Бойко Борисов, МВФ обяви новата си, малко по-добра прогноза за глобалния растеж. Според институцията световната икономика ще нарасне с 3.5% тази година и ще се ускори до 3.7% през 2022 г. Но в ЕС и у нас ръстът ще се забавя през следващите години, като прогнозата за България предвижда спад на темповете, които миналата година достигнаха 3.5% до 2.9% тази година и до 2.5% през 2019-2022 г. Такъв ръст – 2.5%, е твърде нисък за една догонваща икономика. Прогнозите на МВФ са инерционни, те рядко улавят обрата в икономиката, преди той да се случи. Но докладът все пак предупреждава за предизвикателства като влошаваща се демография и производителност, като обръща специално внимание на тенденцията за намаляване на дела на трудовите доходи. Въпреки предупрежденията, мнозина разкритикуваха прогнозите като розови.

Сред песимистите се откроиха Кармен и Винсент Райнхарт, които в статия за Project Syndicate наблегнаха на факта, че ръстът на потенциалния БВП (това, което икономиката може да предложи при текущите ресурси и технологии, без оглед на сътресенията в търсенето) в развитите страни се е забавил от 2.71% през 2001 до 1.28% преди няколко години. А за тази година МВФ предвижда, че развитите страни ще разширят капацитета на икономиките си с по-малко от 2%. Толкова. Никакви количествени облекчения, данъчни съкращения или финансирани с дългове бюджетни стимули не могат да накарат света да произвежда много повече в средносрочна перспектива. Добавете към това ефекта от очакваното повишение на лихвите (след САЩ и в Европа) и става ясно, че скоро няма да се радваме на ръст от порядъка на 4-5%, какъвто имаше преди години.

Това е още по-валидно за българската икономика, която е силно зависима от външната среда (от цените на суровините и растежа в Германия до политиката на ЕЦБ). Към ефекта от вероятното забавяне на европейската икономика се добавят и специфични особености. На първо място е влошаването на качеството и количеството на работната сила – резултат не само от лоша демография и отлагани проблеми на образователната система, но и от ниските доходи, производителност и корупционна среда у нас, които тласкат хората към емиграция. Това е омагьосан кръг. На второ място, спирачка ще бъде вероятното намаляване на кохезионните фондове и земеделските плащания след 2020 г. А в отделни години, според оценка на МФ, ръстът у нас е идвал почти изцяло от еврофондовете.

Пикът на следкризисното възстановяване у нас не е светло очакване. Той е сега. Вероятно предстоят още две, най-много три добри години, преди икономиката да започне да се задъхва. Дали ще се стигне до спад (криза) не зная. Това ще зависи от политиката на доходите, от бюджета и развитията в банковия сектор, освен от външните фактори. Но историята познава и дълги периоди на колебания около нулата (движение встрани).

Ръстът на икономиката, разбира се, не е единственият критерий за благополучие; за много хора той дори няма никакво значение. Но за правителствата този показател заедно с наследения държавен дълг определя степените на свобода.

Бойко Борисов състави първия си кабинет по време на криза и дълги години се позоваваше на това ограничение. Днес той поема страната в състояние, за което следващите премиери вероятно ще му завиждат. Икономиката расте с темпове, които са близки до следкризния връх, безработицата се сви, в бюджета има излишък, лихвените проценти по ипотечните заеми са на рекордно ниски нива, цените на активите, общо взето, растат, усвояването на еврофондове е в разгара си. Това щастливо съчетание няма да се повтори скоро.

Дори да не прави нищо (нито добро, нито лошо), стига да има късмет с международното положение, правителството може да постигне целите си, записани в управленската програма – БВП от 120 млрд. лева в края на мандата* и средна заплата – 1500 лева. Това означава ръст на заплатите с 8-9% средногодишно, колкото през миналата година. Възможно е.

Но проблемът е, че ако сегашното правителство не прави нищо, наследниците му след 2020 г. може да открият, че са с вързани ръце.

Ето защо подценяването на дългосрочните предизвикателства на икономиката може би е по-голям проблем от някои отстъпки, залегнали в програмата на правителството. Най-неприемливият компромис в нея бе обещанието за увеличение само на минималната пенсия до 200 лв., което подкопава доверието в пенсионната система. Но бих се обзаложиха, че дори да бъде предложено в този вид, то няма да мине.

Повечето коментари за програмните намерения на новия кабинет се концентрираха върху ефектите на една или друга мярка върху бюджета. Не е трудно да се види, че добрата конюнктура е накарала новото правителство и в частност финансовия министър да развърже кесията, разбира се, без да пропуска увеличаването на МРЗ, която е в тежест преди всичко на бизнеса. Допълнителните бюджетни разходи през следващата година, които не са предвидени в средносрочната програма, се очертават значителни и това вече предизвика критики (около 2.5 млрд. лева за пенсии и учителски заплати, поне 1 млрд. лева за нови изтребители, с което милиардите за превъоръжаване не се изчерпват, още 1 млрд. лева за саниране… без да броим финансовите рискове, свързани с БДЖ и водените срещу България арбитражни дела за над 1.1 млрд. евро).

Поддържането на бюджетна стабилност е задължителна цел. Но освен количеството на бюджетните приходи и разходи, от значение е и качеството, което трябва да е свързано с дългосрочните стратегически цели на страната. Това е особено важно в добри години, когато правителствата могат да си позволят ненужни разходи, без да бъдат смущавани от алармата на бюджетните дефицити и гнева на обедняващите данъкоплатци. Здравият разум ни е научил, че зимнината се подготвя през лятото.

Лесно е да се избират приоритети за харчене на пари в сити години, но в трудни години грешките се превръщат в задължения, както пишат в статията си двамата Райнхарт. Или – както казва Уорън Бъфет, когато вълната се отдръпне, ще се види кой е плувал без плувки.

Затова тази липса на действия, които да ни предпазят при неблагоприятно икономическо развитие, ми изглежда по-важна от отделни мерки и приоритети в програмата на правителството.

Иначе не бих възразила, например, срещу преизчисляването на старите пенсии, ако се направи по справедлив и устойчив начин. Тогава то може да възстанови доверието в пенсионната система, което реформата отпреди две години не успя да направи. Също така подкрепям увеличение на учителските заплати. Това дори е позакъсняла мярка – и то не само заради отлива на кадри от професията , а защото страна, в която родители се чувстват в правото си да държат сметка на учителите от позицията на по-високите си доходи, е обречена. Но къде забравихме принципа „Пари срещу реформи“, направихме ли пълен преглед на разходите и на резервите за намаляването им, как формулирахме стандартите и индикаторите за изпълнение на програмите, анализирахме ли алтернативите, включително финансови инструменти и публично-частни партньорства. Част от бизнеса – тази, която създава продукт, а не усвоява, дори е готова да доплати сметката за обучение и квалификация, но офертата на държавата се бави.

Образованието вероятно ще е най-трудната реформа и е добре, че това вече се осъзнава. ГЕРБ обещаха промяна на делегираните бюджети, като финансирането ще зависи и от индикатори за успех. Звучи добре, но зависи как ще се направи. Освен това те сякаш прегърнаха идеята за по-високо заплащане на учителите в изостаналите райони (в това има смисъл), но отново липсват детайли.

Общото впечатление засега е, че обещанията за ръст на доходи и други допълнителни разходи са резултат от отстъпки, хрумки или под натиска на обстоятелствата (разходите за превъоръжаване), а не резулат на внимателно подготвени реформи. Следващите седмици вероятно ще ни дадат повече яснота за приоритетите на новата власт.

Надявам се те да дадат ясен отговор и на дългосрочните въпроси. Ето част от тях:

Как ще догоним доходите в ЕС, без което думите за присъединяване към еврозоната не струват дори мастилото за изписването им?

Каква е подходящата реакция на демографския упадък и влошаването на образованието на младите? Как ще се спре отливът на кадри? Какво ще работят циганите?

Какви са подходящите мерки (какво работи и кое – не) за ограничаване на регионалните неравенства?

Какви промени в енергийната, транспортната и индустриалната политика са ни необходими така че да намалим енергоемкостта на икономиката и замърсяването?

Как да се подготвим за периода след 2020 г., когато предстои реформа на европейския бюджет и с какви пари ще довършим и поддържаме подарените от ЕС пътища, атракции, стадиони и пр.? Каква ще бъде българската позиция по очертаващия се сблъсък за покриването на бюджетния недостиг на ЕС поради Брекзит?

Възелът на всички проблеми е догонването на доходите в ЕС (това е въпрос на производителност и насърчаване на инвестициите, но също така и на икономически модел, който да не преписва приоритети като енергийна ефективност или дигитализация, а внимателно да проучи къде се създава добавената стойност). Има само един сигурен начин подобна цел да влезе в главите на всички политици и това е присъединяването към ERM 2 – механизмът, предшестващ еврозоната, за което сближаването на доходите (освен върховенството на закона) са най-важните предварителни условия.

През последните години тази цел бе поддържана, но формално. А всъщност срещу приемането на еврото и въвеждането на единен банков надзор има сериозна вътрешна съпротива, маскирана за пред публика с предупреждения за инфлация, загуба на суверенитет и едва ли не безконтролно печатане на пари. Дори провалът КТБ не намали влиянието на това ситуационно мнозинство, което не иска да даде „суверенитет“ на ЕЦБ. Програмата на новото правителство, за жалост, не ни изненадва и отново залага на конвергенция с малки стъпки.

––––––

*Това е повишение на целта спрямо прогнозата за 2020 г. в пролетната макроикономическа прогноза на МФ (113 млрд. лева), което предполага допълнителен номинален ръст от 1.45% годишно, но той може да дойде и от инфлацията. Но зависи какво се смята за край на мандата – ако е 2021 г., когато би трябвало да са редовните избори, то целта е изпълнима с цената на малък допълнителен ръст, тоест при темпове, близки до тези от миналата година

Статията е публикувана във в. СЕГА