Борисов и Макрон
Премиерът Бойко Борисов и френския президент Еманюел Макрон

Четири обещания и една заплаха

Само за броени дни темата за социалния дъмпинг изплува от нищото и зае челно място в медиите. И тъй като времето за запознаване с проблема бе кратко, повечето коментари се ограничиха до принципни положения – протекционизъм, свободи на движение, конкуренция и т.н. Това е нивото, до което може да слезе човек, ако има само няколко часа, за да се подготви за изказване. За съжаление, времето за подготовка изглежда се бе оказало кратко и за българското правителство, тъй като нищо в изявлението на министър-председателя не подсказа, че България внимателно е претеглила всички социално-икономически аргументи, продължаващите 20 десетилетия спорове по темата в ЕС, нейните политически измерения.

Така България не само се съгласи въпросът за командированите работници да бъде поставен на масата през октомври, но го направи без условия, освен едно. Това е изричното настояване на премиера Бойко Борисов темата да не обвързва с казуса за транспортните работници, където, стана ясно, че кабинетът ще иска отстъпки по отношение на каботажа. Но двете теми поначало са разделени (засягат различни законодателни инициативи), а доколкото София постави условие за т. нар. пакет за мобилност, то се дължи на факта, че премиерът е бил брифиран по темата за шофьорите от браншовата организация. Както и друг път се е случвало, липсата на концентриран интерес често води до това правителството да не забелязва по-големи проблеми. Директивата за командированите работници засяга малка група граждани (около 15 хиляди, но данните не са актуални) и е възможно заради това правителството да е подценило темата.* Социалният дъмпинг обаче може да се окаже верижката, която да издърпа по-големи разногласия – например, въпроса за данъчната хармонизация.

Само на пръв поглед това може да бъде добра сделка – съгласяваме се на отстъпки за командированите работници, които и без това не са много, в замяна на което ще настояваме да се отчете българският интерес по отношение на сроковете за каботажа и разчитаме на Франция за подкрепа за Шенген, еврозоната и укрепване на външните граници (още няколко милиона за оградата). Правителството се надяваше и на подкрепа за запазването на кохезионните фондове, но това ще е трудна работа.

Но сделката от Евксиноград е лоша, и то не защото Макрон не се обвърза изрично с конкретни обещания за еврозоната и Шенген (той и не може), както подчертаха мнозина. Сделката е лоша, защото самата идея за такъв тип двустранно договаряне не струва. Според логиката на хитър дребен търговец, може да изглежда правилно, че Румъния е обвързала директивата с подкрепа за Шенген, а Борисов не е успял. Но логиката на един политически лидер, особено от страна, на която предстои да председателства ЕС, би следвало да е друга.

Тук има два аспекта – единият е за разделянето на ЕС на ядро и периферия (въпреки Бялата книга, действията на политиците като че ли задават друг дневен ред), другият е за търгуването с принципи.

Темата за социалния дъмпинг, за която мнозина вероятно не бяха чували до онзи ден, стига до самия фундамент на ЕС – не само четирите свободи на движение, но и отношенията между държавите, по-специално с оглед на перспективата за постъпателно изолиране на несъгласните и изоставащите. Идеята, чийто изразител се оказа Макрон, да разбие ЕС на концентрични кръгове по тематични области е опасна идея. Подразбира се, че големите страни-основателки на Съюза ще са в центъра на всеки от тези кръгове. Въпреки че ако говорим за неизпълнение на ключови изисквания и хармонизация, това място не е гарантирано на никого – Полша може да има проблеми с върховенството на закона, но Франция има проблеми с фискалната дисциплина.

Управляващите в Полша допринасят страната да се маргинализира и самоизолира, каза Макрон във Варна. Смесвайки критиката за нарушаване на фундаментални европейски принципи като върховенството на закона и несъгласието между двете страни по темата за социалния дъмпинг, той отправи директно предупреждение към Варшава, че ако не следва волята на Париж (и Берлин), ще остане в периферията. Този тип стигматизиране може да я лиши от вътрешна съпротива срещу популизма. Полша наистина заслужава много критики заради рейда срещу независимата съдебна система, но одобрявате ли учител, който пише тройки по физическо на дете, което изостава по математика.

Това бе груба фронтална атака, чиито последици тепърва ще се проявяват. Мнозина коментатори наблегнаха, че Макрон може би не действа само от свое име, че целта му е да разбие съпротивата на Вишеградската четворка по много въпроси, да всее разнобой сред бедните източни провинции.

Възможно е, но нека да оставим на политолозите анализите и хипотезите за баланса на силите в Европа. От принципна гледна точка по-важно е друго и то се нарича двоен стандарт – редно ли е да се наказват полските компании заради полското правителство. Това е доста заплашително. (Рано или късно ще се стигне и до въпроса редно ли е да се отнемат права на български граждани заради провала на българското правителство в съдебната реформа, корупцията и връзкарския капитализъм.)

Тук реакцията на Борисов, поне на думи, бе добра. Трябва да се изслушват всички страни, колега, поучи той Макрон. Всъщност това и позакъснялото припомняне на президента Радев за важността на четирите свободи (свободите на движение на хора, стоки, услуги и капитали) бяха най-силните включвания на двамата политически лидери.

Вероятно замисълът на българските власти е бил срещата да излъчи други послания – Франция ни подкрепя за чакалнята на еврозоната и един реформиран (вероятно се има предвид „въздушен“) Шенген. Макрон наистина го каза, но най-конкретното му обещание е, че до края на годината България ще бъде поканена като слушател на срещите на Еврогрупата, както и на срещи на страните от Шенгенското пространство. Той, разбира се, не може да го реши сам. Още по-малко може да реши за приемането на България в чакалнята на еврозоната. Дори срещите с германския финансов министър Волфганг Шойбле и сегашната среща с Макрон да означават, че са осигурени гласовете на двете най-големи страни в еврозоната, остават още 17. Сред тях и такива, които нито Макрон, нито България попитаха какво мислят за промените в директивата, които – според намеренията на Макрон, ще се прокарат с квалифицирано мнозинство. Това е важен детайл.

Квалифицирано мнозинство означава да се събере подкрепата на 16 или 20 държави (в зависимост от това дали предложението е внесено от Комисията) и подкрепящите да представляват най-малко 65% от населението. Страните, които започнаха атаката срещу социалния дъмпинг, имат около 40%, но могат да разчитат на подкрепа на други големи страни (плюс вероятно Румъния и България). Когато Великобритания напусне ЕС, това ядро ще може още по-лесно да прокарва решения по този ред. Ето затова е важно да не се допусне лесно изолиране на Полша и останалите от Вишеградската група по тези въпроси.

Да влезем малко в зоната на политическите анализатори, тоест в сферата на хипотезите и да анализираме сделката от тази гледна точка. За приемането в ERM2 са необходими гласовете на всички от еврозоната плюс Дания, това означава и на Словакия, Словения, балтийските страни. Нека да си представим, че Словакия, чийто премиер любезно изслуша Макрон, или пък Латвия или някоя от останалите, решат да бранят своите командировани работници и останат в групата на изолираните, заедно с Полша. Оценен ли е рискът те да гласуват против приемането на България в еврозоната, където техният глас тежи колкото този на Франция и Германия (няма критерий население). Вероятно – не (това все пак предполага България да се стреми сериозно към еврозоната, а не само към срещите на Еврогрупата и показни мероприятия).

Така стигаме до втория аспект, който засяга договарянето на подкрепа на Франция за приемане на България в чакалнята на еврозоната срещу подкрепа на България на инициативата срещу социалния дъмпинг. Това, ако няма скрити условия, е една парадоксална сделка. Не може да има такъв тип обмяна на услуги.

За да съществува безпроблемно една валутна зона, са необходими редица условия. Сред тях са близките нива на цени и доходи, както и свободното движение на хора, капитали, стоки и услуги. Първият критерий се отнася до готовността на България за чакалнята на еврозоната (колкото и Борисов да се кълне, че изпълняваме всички критерии; впрочем формални критерии за ERM2 няма, а ЕЦБ ще оцени именно риска от бавно догонване на цени и доходи). Второ, трудовата мобилност е ключов стабилизационен инструмент, особено при т. нар. асиметрични шокове. А колкото по-неподготвена е една страна за еврооната, толкова по-изложена е тя на асиметрични шокове (справка – Гърция). Ако Париж и Берлин са готови да ограничат мобилността, но искрено желаят да допуснат и по-неподготвени страни в еврозоната, то те трябва да са готови с други решения. Това са, грубо казано, или фискални трансфери или допускане на възможността зле представящите се страни да напускат еврозоната. Не ми се вярва.

В по-широк план, темата е за дълбоките различия в ЕС. Част от страните се конкурират с евтина и добре подготвена работна ръка, друга част – с евтин (вкл. по-ниски лихви) и ефективен капитал, трети с износ на ноу-хау, четвърти – с финансово-данъчно ноу хау (Ирландия и Люксембург). Част от страните имат развита система за социална защита (включително осигурителни права), щедри придобивки, но и високи данъци и/или високи дефицити. Други предлагат ниски данъци, но и слаба защита. Някои са бедни, други – богати и т.н.

Бялата книга на Европейската комисия и свързаните с нея документи за размисъл представя това многообразие в цялата му сложност. Европа наистина е на кръстопът. Бързите сделки на френския президент в Източна Европа на този фон изглеждат като прибързан опит да се предреши сложен проблем. Не смея да си помисля колко е нужно, за да участва България равноправно в този дебат.

  • * Числото все пак е по-голямо от броя на работниците, „внесени“ от Украйна и други страни – под 4000, както и от броя на т. нар. сини карти.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *