Празни университети – решението е пред очите

Местата в университетите тази година са повече, отколкото са завършилите гимназия. А най-добрите ученици отдавна вече знаят в кой чужд университет ще учат. Местните учебни заведения, следователно, ще запълнят само част от местата си – и то със студенти, които нямат добър успех.

Ето фактите:

Средно образование завършиха 53 хиляди деца, а 48 хиляди се явиха на матурите, като над 7000 не издържаха. Заявените места във ВУЗ са 75 хиляди. Държавната поръчка е съкратена с 9000 бройки тази година. От този порядък – 10 000 са децата, които заминават да учат в чужд университет.

Това положение може да се закрепи още година-две, преди да видим фалити на университети, както прогнозира неотдавна финансовият министър Владислав Горанов.

Причините за упадъка не са само демографски.

– В началото на 90-те години университетите си извоюваха автономия, която им позволи сравнително независимо да определят правилата и стандартите. Те се адаптираха сравнително успешно към пазарната среда, тъй като имаше достатъчно хора, готови да платят за дипломата си – по единия или другия начин.

– Това доведе до откриване на множество нови университети и предлагане на все повече специалности. Ако преди 1989 г. достъпът до висше образование бе ограничен само до най-успешните, сега повечето, преминали матурите, се ориентират към някакъв университет или колеж. Броят на студентите започна да расте.

– Инерцията и миналата репутация позволи на университетите да запазят позиции въпреки увеличеното предлагане на дипломи. Но след присъединяването на България към ЕС, когато изборът пред учащите изведнъж се разшири, положението рязко се промени.

Графиките илюстрират количествената промяна.

студентиstudenti2ВУЗ

– Качествената промяна е по-трудна за улавяне. През последните години университетските преподаватели масово се оплакват, че са принудени да понижават нивото на преподаване до нивото на новопостъпващите студенти.В противен случай биха останали без работа. Налага се да преподаваме това, което би трябвало да са научили в гимназията, казват те.  А финансирането все така е на бройка.

– Изтичането на мозъци е свързано не само с разликите в качеството на образованието, а и с кариерните възможности, които западните университети осигуряват. Практически нито един от нашите ВУЗ не го прави систематично.

– Дори да бяха активни в търсенето на връзки с бизнеса (някои от новите висши училища опитват), те не могат да преодолеят неблагоприятния фактор „работа в България“. Дори София (а какво да кажем за провинцията) не е място, където талантът и знанията са критерий за успех. И най-добре подготвените млади хора добре го знаят.

Работата на университетите изглежда все по-трудна. Както казва и заместник министърът на образованието Диян Стаматов, проблемът ще се реши по пазарен път – много ще фалират. Но това е решение на проблема с недостатъчния брой студенти, а не на проблема с качеството, учебните програми и липсващата връзка с трудовия пазар.

А трудовият пазар е изправен пред нарастващ недостиг на кадри – но не носители на дипломи за европеистика, връзки с обществеността и дори право, а примерно специалисти по компютърни мрежи и автомонтьори. До голяма степен това е въпрос на грешна ценностна система, стереотипи и изкривено съотношение между усилия и признание. От една страна, ореолът на университетските дипломи е преувеличен. Не е ясно зад кое стоят повече знания и отговорности –  зад квалификацията на един техник или зад хуманитарните дипломи, които се придобиват предимно чрез копи-пейст на чужди мисли. Но от друга страна, самите учебни програми на университетите не са свързани достатъчно с практиката и обратната връзка липсва.

Не изглежда стратезите на висшето образование да имат отговори на тези предизвикателства. В интервю за „Труд“ например бившият министър Сергей Игнатов предлага нивото да бакалавърските програми едва ли не да се снижи до нивото на студентите и едва ли не през първата година в университетите да се затвърждава това, което е трябвало да се научи в гимназиите. Това е палиатив, ако не и прикрито признание за провал. То изглежда като търсене на работа за университетските преподаватели. Тези студенти, които не са успели да вземат учебния материал в гимназиите, едва ли ще го усвоят и в университета. А по-добрите ученици, които по някаква причина не са заминали в чужбина, ще бъдат ощетени (Средата има значение. Според Сергей Игнатов те ще се обучават по индивидуални програми, но това не изглежда реалистично.)

Университетите трябва да спрат да снижават критериите за прием на зрелостници, защото така всяка следваща година те ще принуждават все повече деца да търсят обучение в чужбина. Това е порочен кръг и ако не го осъзнават сами, те трябва да бъдат заставени да излязат от него.

Но университетите разполагат с една голяма и неизползвана възможност да увеличат броя на записалите се – образованието на възрастни. България е на последно място в ЕС по „учене през целия живот“ – един от индикаторите за устойчиво развитие. Макар че на теория повечето висши училища имат центрове за продължаващо обучение, това, което те предлагат, не е атрактивно, не е актуално или е изоставено (съдейки по сайтовете им).

Напълно липсват програми по МСКО-5 от класификацията на ЮНЕСКО – едногодишно обучение, което обикновено се приема като подготвителен курс за университетите.

Така наречените кратки курсове (летни програми или други курсове с продължителност от една седмица до няколко месеца), които завършват със сертификат и са разпространени в западните университети, не са развити у нас*. УНСС - едно от възможните изключения, още не е решил дали да ги предлага тази година.

Още няколко факта за размисъл. Няма нито една MBA програма, разработена от български университет (без да броим АУБГ). Нито един университет (нито Техническия, нито Софийския) не предлага актуални специализации като науката за данни или бизнес анализ по начина, по който това се прави в чужбина, включващ и уменията за работа със специализиран софтуер, какъвто компаниите все по-често поставят като изискване. А цените на частни организации за няколкодневен курс, който осигурява по-висока компетентност (например, Управление на проекти), са по-високи от годишната такса за повечето специалности в университетите.

Това са шансове за висшите училища. Поне тези от тях, които разполагат с добри предподаватели, могат да се насочат към младите професионалисти, които искат да надградят знанията си или да развият интердисциплинарни умения, както и към хората над 40-50 години, с пораснали деца, които осъзнават , че наученото преди 20 години не е актуално или се нуждаят от смяна на професията. Огромното мнозинство от висшистите, които не работят по специалността си, също са потенциални кандидати. Сега тези хора нямат шанс в България и трябва да платят такси от порядъка на няколко хиляди евро за специализация в чужбина.

Естествено, за целта е необходима подкрепа от държавата – не толкова и не само по линия на акредитацията, а и за уреждане на статута на обучаващите се с откъсване от работа (осигуровки, карти за пътуване и т.н.) Една добра възможност е да се позволи разходите за обучение в сертифицирани курсове (включително езикови) и програми да се приспадат от облагаемия доход на физическите лица и компаниите. Друга възможност са ваучърите. (В тази връзка лош знак е намерението на министерството на труда да ограничи програмата „Аз мога повече“ – единствената му инициатива, към която хората проявиха интерес – само до лица със средно и по-ниско образование) Да, сегашната законова рамки не позволява всичко това, но рамките могат да се променят.**

Само когато възрастните – тези, които вземат решенията, имат широк достъп до знанието, те ще ценят и знанията на своите служители. Едва тогава най-добре подготвените младежи биха имали шанс в България.

* За разлика от МСКО-5 това се отнася към неформалното образование, което според МОН включва  краткосрочни курсове, не водещи до придобиване на степен на образование или степен професионална квалификация.

** В Националната стратегия за учене през целия живот 2014-2020 има заложени цели като: въвеждане на гъвкави акредитационни модели във висшите училища; прилагане на модели за финансиране, ориентирани към качеството; развитие на системите за управление във висшите училища и усъвършенстване на модела за прием; насърчаване на достъпа на „нетрадиционни” обучаеми и възрастни чрез алтернативни форми за учене през целия живот във висшите училища. Но изпълнението е неясно и съдейки по данните, формалното обучение на възрастни, доколкото го има, е за лица, отпаднали от училище, в по-малка степен – в професионалните колежи. Неформалното обучение обикновено се поема от самите работодатели.

Етикети на тази статия

2 коментара

  1. Александър Димчев

    Само не разбрах от къде дойде делението на хуманитарни и нехуманитарни специалностти, да не би след като в целия свят има хуминаитарни такива случайно да има смислъл от тях. Или вярвате, че хуманитарна специалност се завършва по ленсно от нехуманитарни в УНСС или Техническия?

  2. Иванина

    Някои хуманитарни специалности наистина се завършват лесно. За техническите – друг да каже. Отнасям се с уважение към всеки, които разбира от двигатели с вътрешно горене и подобни въпроси, по които съм невежа. Но не е главната ми тема това сравнение, с което съм искала да кажа, че има дипломи за средно образование, които струват повече от тези за висше

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>